Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

После той заспа и когато се събуди, видя Артур пред себе си в стаята.

— Добре ли си, татко? — запита Артур и когато погледна баща си, тъга се изписа на напрегнатото му лице. Артур не можеше да гледа тоя нещастен, сломен, глупав старец, нито да чувства неговите хитри, кървясали очи да се насочват върху него, без да го обземе тъга. Той каза: — Исках да дойда при тебе, татко, да поприказвам малко с тебе. Можеш ли да разбираш какво ти казвам?

Може ли да разбира!… Това нахалство накара кръвта на Ричард да нахлуе в главата му. Той изведнъж се сви.

— Сега не. Друг път.

— Прави ми впечатление, татко — настоя Артур благо, в желанието си да предотврати разрива, — че няма да бъде зле да продадем тая къща, да купим някоя друга, по-малка. Ти виждаш…

— Сега не — прекъсна го Ричард. — Утре може би. Сега не искам да слушам. Друг път. Просто не искам да слушам. Сега не. — Той се облегна в своя стол със затворени очи и не пожела да слуша, докато най-сетне Артур се принуди да се откаже и излезе от стаята. Ричард нямаше намерение засега да говори с Артур. Не, разбира се! Той ще диктува своите условия на Артур по-късно, когато възстановяването на „Нептун“ бъде завършено.

В тоя момент той отвори изведнъж очите си и се сепна, неговият мътен, но трескав поглед се впи в белия таван. Какво беше? Ах, да, спомни си. Мътното изражение изчезна от лицето му, тъпите му очи се навлажниха и светнаха. Как не му дойде по-рано на ума, как, защо? В мината, разбира се, в неговата мина „Нептун“! Великолепна е тая негова страшна, но бляскава идея! Той трябва да им се наложи като отиде лично в „Нептун“.

Целият разтреперан от вълнение и възбуда, Ричард стана и слезе долу.

Дотук всичко добре. Няма никой тъдява; всички са заети, загрижени, отчаяни. Той се промъкна във вестибюла, взе набързо цилиндъра си и го натисна върху главата си. Косата му не беше подстригвана от дълго време и остана да стърчи изпод цилиндъра разрошена, но Ричард не искаше и да знае. Това не го интересуваше сега. Той се измъкна на пръсти през входната врата и залитна върху стъпалата отпред.

Цялата работа беше едно страшно начинание, но Ричард и за това не искаше да знае. Той измина стъпалата и площадката с едно бързо втурване и, макар да залитна на няколко пъти, най-сетне се намери долу на тротоара, насетне… свободен ! Вярно е, залиташе и насмалко да падне, но и залитането няма никакво значение, щом като той тъй скоро ще се отърве и от залитането и от биенето на чукове в главата му, от нервните тръпки, от всичко… от цялото това ужасно съзаклятие срещу него.

Ричард беше толкова хитър, че реши да не отиде по обикновения път до „Нептун“… тоя път сигурно е под наблюдение и ще го спрат. Не, не! Той знае какво да прави. Той реши да тръгне по околния път, зад гората и през нивите, през Снук… и право в „Нептун“, откъм задния двор. Той се захили от радост на тоя свой бляскав контра удар. Чудесно, чудесно!

Само че напоследък бе валяло много, та тоя път беше кален и хлъзгав. Проливният дъжд беше оставил големи локви из дирите на колелата, пък Ричард не можеше да вдига краката си. Той скоро цял се оплеска с вода и кал, като залиташе и спираше, докато най-сетне стигна до прелеза на горния край на Слюс Дийн.

Пред прелеза Ричард се спря. Прелезът представляваше за него непреодолимо препятствие. Ричард видя, че ще трябва да се покатери през прелеза, обаче… не можеше да издигне крака си повече от една педя, пък прелезът беше висок три педи. Ричард не можа да се прехвърли през прелеза, и сълзи затрептяха на мътните му старчески очи.

Сълзи на ярост, да, на страшна ярост. Той не е победен, не! Прелезът е само част от съзаклятието срещу него. Той трябва да победи и прелеза, тоя прелез съзаклятник. Разтреперан от ярост, Ричард вдигна ръце и се хвърли върху прелеза. Коремът му се удари в най-горната дъска на прелеза; за един миг Ричард остана в равновесие върху най-горната дъска на прелеза, ритна с крака сякаш плува, сетне се прекатури и… мина отвъд. Чудесно, чудесно, той мина прелеза! Ричард падна тежко по лице, зарови главата си в една локва и остана тъй да лежи запъхтян, зашеметен… от устата му потекоха два реда слюнки.

Ричард лежа доста дълго в локвата, защото при силното падане нещо трябва да се бе скъсало в главата му, а пък калта разхлаждаше отвън удареното място. Но той най-сетне стана, да, той стана… най-напред се изправи на лакът, после на колене и най-сетне се изправи на крака. Виеше му се малко свят, беше изгубил шапката си; лицето, дрехите му, ръцете му бяха страшно изцапани с кал. Но няма значение! Той е отново на крака, върви! Той отива в „Нептун“!