Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Галтън започна да телефонира бясно. Телефонира на Артур, на Армстронг, на пожарната команда. Телефонира и в бюрото на работническия синдикат в Тайнкасъл. Съобщи и в борсата, предупреди всички в околията, които биха могли да помогнат в това бедствие.

После Галтън изтича от канцеларията да види какво още може да се спасява. Когато изскочи от канцеларията, една нажежена цигла профуча покрай главата му, само на няколко сантиметра от него. Плочата се разби в пода на канцеларията и парчетата се разпръснаха весело. Едно от нажежените парчета отскочи в коша с непотребни книжа. Тъй се подпалиха канцелариите.

Тогава дойде полицията. Родам, старши полицаят, и десетина полицаи от най-близкия участък. Галтън се присъедини към полицаите и изтича заедно с тях в помещението с противопожарните приспособления. Там Джо Дейвис беше разгънал вече маркучите. Издърпаха маркучите навън, съединиха ги с водопроводната тръба. Маркучите се издуха, започнаха да подрипват насам-нататък и да стрелят вода от десетки дупки. Някой ги бе продупчил. Маркучите не можаха да свършат никаква работа.

Артур и Армстронг пристигнаха едновременно. Артур тъкмо четял в своята стая, когато Галтън му телефонирал, пък Армстронг се готвел да си легне. Двамата се втурнаха към групата мъже пред противопожарното помещение. Докато пламъците отскачаха нагоре и хвърляха върху тях светлини и сенки, те се събраха на трескаво съвещание, после Артур изтича до канцеларията си да телефонира. Той намери канцеларията отвътре в пламъци.

Най-сетне пожарната команда пристигна и скачи един маркуч с водопровода. Тънка струя вода започна да съска сред пламъците. Втори маркуч съединиха, втора струя вода започна да съска, но струите бяха тънки и слаби. А разполагаха само с тия два маркуча.

Сега събитията започнаха да се развиват с все по-голяма скорост и суматохата от миг на миг ставаше все по-голяма. Мъже тичаха насам-нататък, с ниско наведени глави. Запалени греди и нажежени тухли падаха. Пламъците поглъщаха всичко — дърво, въглища, тухли, камъни и метал. Пламъците всичко унищожаваха. Трясъци и гърмежи се чуваха от време на време и ехтяха из целия град, подобно на оръдейна стрелба откъм морето.

Половината от склада беше вече срутена, когато Хедън пристигна в мината. Той се затича от гарата към мината, в осветената като ден нощ, но с мъка си пробиваше път сред тълпата. Тъкмо когато се мъчеше да се промъкне в двора на мината, две пожарни коли от „Амалгамейтед Колижрийз“ се зададоха по улицата с голям трясък. Хедън се метна върху стъпалото на втората кола и тъй влезе в двора на „Нептун“.

Машинното помещение, пожарното помещение, стаята за електрическите табла и помпеното помещение, бяха вече унищожени. Вятърът — силен студен вятър — сега раздухваше пламъците под разрушения покрив на канцеларията. Горещината беше страхотна.

Хедън свали палтото си и се присъедини към пожарникарите от „Амалгамейтед“. Един след друг маркучите започнаха да изпращат силни водни струи върху пламналия склад: водни пари се виеха на кълба заедно с пушека, грамадна завеса от пара и дим бавно се разстилаше над цялата околност. Започнаха да издигат стълби. Мъже се заизкачваха по тях, сечаха, потяха се. Тъй измина нощта.

Когато пукна зората, пожар вече нямаше; само тук-там огънят още тлееше. Сивата студена светлина на утрото разкри картината на злощастието и разрушението.

Артур, облегнат на една стълба, бе впил очи в разрушената надземна част на мината. Въздишка се изтръгна от гърдите му. Той знаеше, че нещо по-страшно става долу в мината. Изведнъж той чу някой да вика:

— Хедън!

— Тук съм Армстронг — извика Хедън. — Трябва веднага да поставите две нови помпи.

Армстронг изгледа Хедън и продължи да крачи. Той отиде при разрушените от пламъците кули над шахтите, където Артур беше застанал до празната кабина. С прегракнал глас Армстронг каза:

— Трябва веднага да потърсим нови трансмисии за помпите. Трябва веднага да телефонираме в Тайнкасъл, докато не е станало късно.

Артур бавно издигна глава. Веждите му бяха зацапани от пушек и сажди, очите му бяха възпалени от дима, цялото му лице беше разстроено.

— За бога — прошепна той. — За бога, дано имам сили да изтрая.

Ричард Барас, полупарализиран, полупобъркан, все още лежеше на легло. Откакто бе получил удар, все тъй, години наред бе лежал той и едва можеше да говори; само пъшкаше, когато Артур търпеливо му обясняваше всичко около работите в „Нептун“.