Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

И в тоя момент, както Джек седеше тъй на масата, вратата се отвори с трясък и в салона се втурна Хари Кинч. Хари беше внук на същия оня Уил Кинч, който се бе втурнал веднъж преди години в Салютейшън, когато Рамедж месарят бе отказал да му даде едно кокалче за неговата малка Алиса. Но сега имаше една разлика. Хари се интересуваше много повече за политиката от Уил. Хари държеше в ръка последния брой на „Аргус“. Той застана в един миг пред другите, сетне извика:

— Има го във вестника, момчета. Има го най-сетне! — Гласът му прегракна. — Продали са ни… Изиграли са ни!…

Всички очи се насочиха към Хари Кинч.

— Има го във вестника… новият закон… най-голямото мошеничество на света. Нищо не са ни дали, момчета. Нищичко… — Той отново се задъха.

Възцари се гробно мълчание. Те всички знаеха какво им бе обещано. Надеждите на всички в залата несъзнателно се бяха насочили към закона.

Джек Риди пръв се раздвижи.

— Дявол да го вземе! — каза той. — Дай да го видя тоя вестник. — Той грабна вестника и зачете.

Всички се наведоха над него, натискаха се, проточиха вратове, гледаха във вестника, където черно на бяло се виждаше по какъв начин е било извършено предателството срещу тях.

— Дявол да го вземе! — извика Джек отново. — Така е! — Тогава той изрева: — Отивам в Института. Който иска, да върви с нас!

Силни викове отговориха на неговите думи. Всички се втурнаха подир него. Цялата тълпа се втурна към изхода и навън в мрака; втурнаха се към Института, начело с Джек Риди.

Пред Института се бяха насъбрали много повече работници — повечето от младите работници в „Нептун“, съкратени от работа, всички съкратени още отначало. Всички бяха доведени сега до крайно отчаяние от вестта за новия закон… за окончателното погребване на техните надежди.

Джек изтича нагоре по стъпалата на Института и се обърна към мъжете в мрака. Изпитото уиски бе превърнало неговото озлобление в отрова; цялото му тяло гореше сега от тая отрова. Той чувстваше, че наближава неговия час, часът, за който бе страдал, за който се бе родил.

— Другари — извика той, — е, сега научихме новината. Изиграни сме. Подхлъзнаха ни с динена кора, както Хедън днес ни я подложи. Изиграха ни, както винаги са ни изигравали, въпреки всички свои обещания! — Той се задъха, пое силно въздух, със светнали от злоба очи. — Не искат нищо да направят за нас, да ни помогнат! Никой не иска да ни помогне. Никой! Чувате ли, никой! Ние трябва сами да си помогнем. Ако не си помогнем сами, никога няма да се измъкнем от калта. Как живеем ние? Какво получаваме? Един хляб дори не получаваме, момчета; няма гориво, няма дрехи, няма обувки за децата. За най-малкото нещо ни хващат за гушата да ни душат. Един сух хляб и малко маргарин, и то не стига да нахраним децата! Недейте ми разправя, че нямало пари. Страната е натъпкана с пари, банките пращят от пари, милиони и милиони. Недейте ми разправя, че нямало храна. Изхвърлят рибата в морето, горят кафето и житото, колят свинете и оставят месото да се вмирише, а пък ние тука умираме от глад. Ако това е добър обществен строй, момчета, господ с гръм да ме удари на място. — Гласът му се повиши: — Ние не можахме да го разберем, когато стана катастрофата в тая проклета мина „Нептун“ и изби стотина души. Не го разбрахме и през войната, когато избиха с милиони хора. Но сега, бога ми, разбираме го вече! Момчета, не можем да търпим повече! Трябва да направим нещо. Ако не направим нищо, тъй ще си измрем като кучета. — Гласът му се превърна в див, лудешки крясък: — Аз ще направя нещо, момчета, и който иска, да върви с мене. Ще започна още тая минутка. Ще отида да им покажа в тоя „Нептун“, където двамата ми братя умряха. Сега ще отида да й видя сметката на мината, момчета. Отивам да си разчистя сметките. Ще дойдете ли с мен, или няма да дойдете?

Начело на повече от стотина души, Джек Риди се втурна към „Нептун“. Втурнаха се така, както навремето се бяха втурнали към дюкяна на Мърчисън, преди двадесет години.

Но сега имаше повече хора в тълпата, много повече. Мината беше по-голяма примамка от един дюкян. Мината беше като фокус, в който всеки звук и всяка ярост на техните души се събират. Техният живот и смърт, техният труд и надници, тяхната пот и кръв — всичко беше размесено с черния прах на мината.

Мъжете нахлуха в двора на мината, начело с Джек Риди. В двора беше тихо, канцеларията беше затворена, вратата на шахтата зееше като входа на грамаден гроб. Нямаше никой долу в мината, никаква нощна смяна, жив човек нямаше долу в „Нептун“. Дори и складът изглеждаше запустял, макар пазачите да бяха там, заедно с дежурните на помпите.