Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Артур бе разисквал продължително с Армстронг. Той настоя да проучат и да проверят положението на всеки отделен работник, преди да го съкратят. Обаче съкращенията не можеха да търпят отлагане. Тия петдесет души трябваше да се прибавят към ония шестстотин, издържащи се от помощта за безработица, да увеличат мизерията и недоволството в Слискейл.

В гърдите на Артур се надигаше едно странно чувство и му причиняваше страшна болка — чувството, че е убил тия хора. Той вдигна ръка към главата си и пристисна чело, макар ръката му да трепереше. На вратата се почука, влезе Хъдспет със зачервено от яд лице; със себе си той водеше едно момче. Когато го блъсна в стаята, то застана намусено, с наведена глава. Момчето беше Берт Уикс, Артур го познаваше, син на Джек Уикс, кантарджия в мината. Един поглед беше достатъчен за Артур да разбере, че е имало някаква голяма неприятност и той настръхна.

— Какво има?

— Вижте! — каза Хъдспет и измъкна една кутия цигари и кутия кибрит. — Заловил го в оборите, в новата галерия на Глоб, седнал да пуши в оборите, при сламата… извинявайте, мистър Артур, но вие просто няма да повярвате. Моят помощник Форбс току-що го измъкна оттам!

Артур се загледа в цигарите и кибрита. В новата галерия на Глоб имаше минен газ; неотдавнашните проверки бяха установили присъствието на минен газ в опасни количества. Артур се страхуваше да погледне към младия Уикс от страх да не избухне.

— Вярно ли е?

— Аз само една цигара исках да изпуша — каза Берт Уикс. — Нищо не съм направил.

Артур изтръпна.

— Внесъл си кибрит в мината. Пушил си.

Уикс нищо не каза.

— Въпреки нарежданията — продължи Артур със стиснати устни, — въпреки всички мои предупреждения да не се внася пламък в Глоб…

Берт продължаваше да мачка каскета си. Той беше упорит и не искаше да се признае за виновен. Полуизплашено, полунамръщено, момчето каза:

— Тате казва, никога не е имало минен газ в „Нептун“. Той казва, наредбата против кибрита била празна работа.

Нервите на Артур не издържаха, всичко в него се скъса. Той изгуби власт над себе си, пристъпи към Берт и го удари с юмрук в лицето.

— Глупак такъв! — Той се задъха, сякаш бе тичал продължително. — Проклет глупак такъв! Какво искаш, да хвърлиш мината във въздуха ли? Да предизвикаш втора катастрофа? Махай се, махай се от очите ми. Уволнен си! Махай се, докато не съм те изритал!

Той хвана Уикс за рамото, завъртя го и го изхвърли през вратата. Момчето се претърколи на пода отвън в коридора и удари крака си в стъпалата. Артур тръшна вратата.

В канцеларията настъпи тишина. Хъдспет погледна бързо, изплашено към Артур. Погледът му беше инстинктивен, и Артур го долови.

— Заслужаваше си го — извика той. — Тъй му се падаше, да го уволня.

— Да, никой няма да държи на работа такъв негодяй като него — каза Хъдспет и продължи да гледа смутено към пода. — Сега ще отиде право при баща си, да му каже, дума да не става… на Джек Уикс, кантарджията.

Артур направи усилие да си възвърне самообладанието.

— Аз не го ударих силно.

— То ще каже, че едва не сте го убили. За кавга други като тях няма, целият им род са такива. — Той замлъкна и се запъти към вратата. — Най-добре да отида да видя — каза той и излезе.

Когато Берт Уикс стана, той се запъти право към склада, където баща му теглеше вагонетките, както идваха откъм шахтата. Удареното място на крака го болеше, и колкото повече мислеше за него, толкова по-силно започваше да го боли. Момчето започна да се страхува да стъпва на ударения си крак.

Бащата, Джек Уикс, щом видя момчето си да куца, спря да тегли.

— Какво има, Берт? — запита той.

С писклив, разплакан глас, момчето разправи на баща си и когато Джек чу всичко, отсече:

— Той няма право да удря.

— Удари ме — отговори Берт. — Събори ме на земята, ритна ме като бях на земята.

Джек натика бележника в джоба и стегна колана си.

— Той няма право да бие — повтори той. — Няма право да бие горкия Берт, само защото бил забравил в джоба си няколко клечки кибрит, преди да слезе в мината.

Той остави вагонетките и придружи Берт чак до болницата.

Д-р Уебър, младият управител на болницата, прегледа крака на Берт продължително и внимателно.

— Счупен ли е кракът? — запита Джек.

Д-р Уебър не вярваше кракът да е счупен. Всъщност, той беше почти сигурен, че кракът не е счупен, но човек никога не може да бъде сигурен, във всеки случай, не е умно да бъде сигурен.

— Трябва да направим една рентгенова снимка.