— Дамата е долу? Да я доведа ли?
— Да — прошепна той.
Дейвид застана прав, с поглед устремен към вратата. После изражението на лицето му изведнъж се измени; надеждата му се изпари тъй бързо, както се бе появила. В стаята влезе не Джени, а Хилда Барас.
— Да, за съжаление, аз съм — обади се тя със своята обичайна прямота, щом забеляза внезапната промяна в неговото лице. — Научих адреса ви от вестника тая сутрин.
— Недейте приказва глупости, Хилда — възпротиви се той. За него идването на Хилда беше извънредно голяма изненада, но след първото разочарование, стана му приятно.
Тя носеше скромен сив костюм и една скромна, но хубава лисича кожа. Той се усмихна. А най-чудното нещо беше, че и Хилда се усмихна; тя никога не бе се усмихвала, откакто я познаваше — или, във всеки случай, извънредно малко.
— Седнете — каза той. — Внезапното ви идване е за мен действително цяло събитие.
Хилда седна и свали ръкавиците си; ръцете й бяха твърде бели, пълни и меки.
— Какво правите в Лондон? — запита той.
Тя фактически се засмя. Когато се смееше, ставаше много приятна; зъбите й бяха много хубави. Беше станала много по-приветлива от преди. Нейното мръщене беше изчезнало; изглеждаше по-щастлива, по-самоуверена.
Хилда каза:
— Хирург съм. Може да не ви интересува, работя като доброволка в женската болница в „Сейнт Елизабет“, точно насреща — Клифорд стрийт, Челси.
— Чудесно, Хилда — каза той със задоволство.
— Нали? — В гласа й нямаше вече сарказъм; говореше сърдечно и откровено.
— Значи харесвате професията си?
— Обожавам я — каза тя с внезапен жар. — Не бих могла да живея без моята работа.
„Това, значи, е предизвикало промяната в нея“, помисли си той инстинктивно. Точно тогава тя го погледна в лицето и с едно просто невероятно прозрение прочете мислите му.
— Държах се по-рано като скот, нали? — каза тя спокойно. — Бях същински скот към всички… и към себе си. Това мое посещение всъщност е едно изкупление.
— Надявам се, че ще го повторите.
— Много мило от ваша страна — отговори тя с признателност и се изчерви леко. — Аз ще бъда съвсем откровена. Страшно малко приятели имам в Лондон, ужасно, болезнено малко. Много съм затворена в себе си. Не мога да посрещам хора. Мъчно се сприятелявам. Но вас винаги съм ви обичала. Недейте ме разбира погрешно, моля. В мене няма никакви глупости от тоя род, нито капчица.
Дейвид застана пред нея, с ръце в джобовете си, с гръб към камината, загледан в нея.
— Аз ще вечерям… Какао и бисквити. Ще споделите ли вечерята ми?
— Да — съгласи се тя. — Какаото в тигана ли го правите?
Дейвид и Хилда пиха какао и хапнаха бисквити. Разговаряха, спориха. Тя му разправи за своята работа, за операционната зала, за жените, които оперирала. Той в известно отношение й завидя… за тоя действителен начин да помага на страдащото човечество, по един осезателен начин.
Но тя се усмихна.
— В мене няма човеколюбие. Само техника. Приложна математика. Хладнокръвно и съзнателно. — Тя добави: — Въпреки това, тая професия очовечи мене самата.
— По тая точка може да се спори — каза той.
И те отново заспориха.
Удари десет часа. Хилда стана да си отива.
— Трябва да ми дойдете на гости — каза тя. — Аз правя много по-хубаво какао от вас.
— Ще дойда — каза той. — Но аз правя по-хубаво какао.
Вечерта, когато произнесе своята първа реч в парламента, Хилда купи с нетърпение един вечерен вестник. Речта му бе привлякла внимание. Отзивът беше ласкав. Утринните вестници се произнесоха даже още по-ласкаво. Дори и „Таймс“ подчерта с ласкави думи откровеното и трогателно красноречие на новия депутат от Слискейл.
Хилда беше във възторг. Тя си помисли: ще го поздравя, трябва да му телефонирам, да го поздравя. Преди да постъпи дежурна, тя се обади на Дейвид по телефона и го поздрави горещо. „Може да е била малко повечко разпалена в похвалите си, — каза си тя, — обаче речта беше великолепна.“ А естествено, тя се интересува само от речта.
Една мъглива вечер, през ранната есен, след всеобщите законодателни избори, които доведоха до втория лейбъристки кабинет на мистър Рамзей Макдоналд, Дейвид и Нъджент излязоха от камарата и се спряха за малко на разговор.
Дейвид тоя път увеличи своето мнозинство с още две хиляди гласа. „Най-после! — помисли си той, когато сесията бе открита на 2 юли 1929 година, — най-после!“
Бяха изминали вече десет седмици, откакто лейбъристките министри бяха положили клетва. Джим Дъджън, с бричове и накривена шапка бе позирал извънредно любезно на фоторепортерите.
Читать дальше