Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

В края на януари Дейвид излезе из града по покупки и си купи един тиган.

Продавачката в магазина сметна, че е твърде мъчно да се опакова такава вещ като тигана и попита Дейвид дали не ще може да вземе тигана ей тъй, без опаковка. И тъй, Дейвид взе новия тиган неувит в нищо и го отнесе на Блънт стрийт 33, без да се срамува.

Обаче пред вратата на Блънт стрийт 33 се случи нещо. Един млад мъж с мушама и мека шапка — Дейвид го бе виждал няколко пъти напоследък да се навърта около къщата — внезапно изкара един фотоапарат и щракна една снимка на Дейвид. После непознатият поздрави с меката си шапка и бързо се отдалечи.

На следния ден в средата на първа страница в „Дейли газет“ се появи снимката на Дейвид под заглавието „Народният представител, мистър Тиган“, а под снимката — половин колона похвали за аскетичния живот на новия миньорски депутат от Северна Англия. Прибавено бе и едно късо, но хапливо интервю с мисис Тъкър, пълно с жаргон и закачки.

Лицето на Дейвид пламна от срам и отчаяние. Той веднага скочи от масата и избърза до най-близкия телефон, повика редактора на вестника и протестира с възмущение. Редакторът заяви, че съжалява, съжалява извънредно много, но не вижда нищо лошо в писаното. Просто една хубава шега, или?… Една действително великолепна шега?

Обаче Дейвид тоя ден отиде в парламента ядосан, чувстваше се унизен; надяваше се, че случката, може би, не е била забелязана. Напразна надежда. Посрещнаха го с насмешлив вик ура. Първото му прославяне — с подигравка! Той се изчерви и наведе глава; обзе го яд и срам: може и да са си помислили, че той сам е търсил да си направи такава евтина реклама!

Същата вечер Нъджент дойде в квартирата на Дейвид.

— Не е лоша за една лира седмично — забеляза Дейвид. — Не всичко е тука, разбира се. Оня проклет тиган е в кухнята.

Очите на Нъджент светнаха весело.

— Ти не бива да се тревожиш за такива глупости — каза той добродушно. — Може да имаш полза от това сред момчетата на север.

— Искам да им бъда полезен — каза Дейвид. — Кога, за бога, ще имаме тая национализация? Това е единственото разрешение. Ще чакаме ли да ни я поднесат на поднос?

— Ще трябва да чакаме, докато едно лейбъристко правителство я прокара — каза Нъджент тихо и се усмихна. — Дотогава карай със своите книжки и с тигана.

Последва ново мълчание. Нъджент продължи:

— Личната стойност на човека е от голямо значение. Има толкова много отклонения, дявол да го вземе, и странични вратички в играта, че човек може да се загуби в тях, ако не е внимателен. Никъде другаде не ровят тъй много в личните слабости на човека, както в обществения живот. Вземи, например, нашия приятел Бебингтън. Вярваше ли ти, той да се интересува от ония двадесет хиляди миньори, които са го изпратили в парламента? Пет пари не дава за тях! Той се интересува само за едно нещо — за Бебингтън! Човече, сърцето ти да се разкъса.

— Вземи другиго — Чалмърс. Боб Чалмърс беше абсолютно предан на каузата, когато дойде преди четири години. Сега го ухапа вече златният бръмбар. Държи се с хората на Клинтън… носи им полезни сведения и трупа с две ръце пари в Ситито.

— Друг един да ти кажа — Клегорн. Само че него го отнесе друга болест — висшето общество. Ожени се за жена от висшето общество. И сега да го видиш! Готов е да зареже всички комисии на света, само и само да не пропусне някой прием или забава заедно с високопоставената си съпруга.

Дейвид никога до сега не бе виждал Нъджент тъй жлъчен.

— Рано или късно и ти ще се сблъскаш с това. Ще се сблъскаш с покварата, както миньорът с минния газ. Покварата гъмжи навсякъде тука, Дейвид. Внимавай в барчето в камарата. Внимавай с кого сядаш да пиеш. Внимавай с Бебингтън. Знам, че говоря като по устава на някое църковно братство, но това си е то голата истина. Можеш ли да останеш верен на самия себе си, всичко останало е без значение.

Нъджент изтърси лулата си.

— С това завърших своята проповед. Чувствах, че трябва да я изпея. А пък след това, ако някога дойда тука и видя масата ти отрупана с разни покани, да знаеш, че толкова ще ми е приятелството с тебе.

Когато Дейвид седна край огъня, смълчан и замислен след като Нъджент си бе отишъл, на вратата се почука и мисис Тъкър влезе в стаята.

— Една дама иска да ви види — съобщи тя.

Дейвид видимо се сепна и се опомни от своите мисли.

— Една дама ли? — повтори той и изведнъж една луда надежда се породи в душата му. Възможно ли е, може ли да бъде Джени… Джени да се връща при него?