Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Министър-председателят по време на бързата обиколка из Съединените щати бе изпратил до конгреса на лейбъристката партия една телеграма: „Трябва да издигнем каменовъглената индустрия от упадъка, в който дългогодишни колебания и сляпа политика са я тласкали“.

Обаче сега по лицето на Дейвид се виждаше едно изражение твърде различно от едно тъй многозначително начало.

— Ще видим ли тая година закона за национализацията? — запита той Нъджент. — Това искам аз да зная.

Нъджент пристегна шалчето около врата си и отвърна:

— Да, към декември, ако е вярно това, което ми казаха.

Дейвид заби поглед в неизвестността на мъглата, която олицетворяваше някак си неговото настроение.

— Да, ще трябва да изчакаме, да видим какъв ще бъде текстът — каза той с въздишка. — Но на мен едно ми прави впечатление. Ние толкова много се мъчим да изглеждаме конституционалисти и да зачитаме стария ред, че никой от нас не намира време да вземе каквато и да е инициатива.

— Не става въпрос за време — отговори Нъджент бавно. — Прави ми впечатление, че правителството иска от нас да помним, че сме на служба, но не и на власт.

При тия негови думи Бебингтън излезе от преддверието зад тях.

— Ужасна вечер — забеляза той тихо. — Искате ли да ви поразходя към Уест Енд?

Дейвид поклати глава, без да говори, а Нъджент отговори:

— Не, благодаря.

Бебингтън се усмихна и се качи в колата си.

— Много чудно ми се вижда… — забеляза Дейвид със странен глас. — Тази кола на Бебингтън…

Хари Нъджент погледна крадешком към Дейвид; очите му гледаха с лека ирония изпод изпъкналите кости на веждите му.

— Може да са му я дали за неговите услуги към държавата — подхвърли той.

— Но сериозно, Хари — настоя Дейвид, без да се усмихва, — Бебингтън вечно се оплаква, че нямал частни приходи. А пък сега тази кола и шофьорът…

— Има ли смисъл да си сериозен? — Устните на Нъджент се разкривиха в необикновен сарказъм. — Ако искаш да знаеш истината, нашият приятел Бебингтън току-що стана член от управителния съвет на мините „Амалгамейтед Колижрийз“.

Съвсем неочаквано, на 11 декември законопроектът бе внесен в камарата. Докладван от председателя на Търговския комитет, подкрепен от министрите на правосъдието и на мините, законопроектът за пръв път бе представен в парламента официално. В камарата нямаше особено много депутати, нито пък се очакваше да се случи нещо по-важно. Цялата работа мина без драматичност, даже набързо. Дейвид слушаше и опасенията му ставаха все по-силни. Той не можа да разбере напълно значението на законопроекта; все пак, даже и сега още отначало, направи му впечатление, че приложението на закона е твърде ограничено.

Той стана бързо от мястото си, отиде в хола и протестира пред неколцина от членовете на комисията. Същевременно поиска и препис от законопроекта. Той даже упрекна Бебингтън, загдето тъй много бърза с прокарването на законопроекта. Същата нощ получи пълния текст. Едва тогава можа да схване значението на новата мярка. Неговото впечатление беше неописуемо. Той не само бе поразен. Той бе ужасен.

Дейвид стоя до късно през нощта, замислен; опита се да начертае своята линия на поведение. Обзе го решителност. Той разбра какво може да направи, какво трябва да направи.

На следния ден Дейвид отиде отрано в заседанието на парламентарната комисия на лейбъристката партия. Председателстваше Джим Дъджън. Той хвърли поглед върху книжата в своята папка, огледа масата със своя поглед на бухал, сетне зачете бързо:

— Дневният ред на камарата тая седмица предвижда разисквания върху безработицата, разисквания върху жилищната криза и на второ четене, законопроекта за каменовъглените мини.

Дейвид скочи на крака.

— Господин председателю — викна той, — може ли да запитам по дневния ред дали тоя законопроект изразява политиката на лейбъристката партия?

— Вярно, вярно! — обадиха се няколко депутати от лявото крило на комисията.

Дъджън ни най-малко не бе смутен. Той изгледа Дейвид любезно от главата до петите.

— Имате ли някакво основание да смятате, че той не изразява политиката на партията?

Дейвид се помъчи да запази спокойствие, но не можа да сдържи язвителния сарказъм в своя глас.

— Струва ми се, че тоя законопроект, в сегашния си вид е доста неуместен. Ние сме изпратени в тая камара да се борим за национализация. Ние се задължихме в един подписан манифест да облекчим трагичното положение в каменовъглените области и да реорганизираме индустрията от горе до долу върху национална основа. А как смятаме да го извършим? С един законопроект, който се гаври с даденото от нас обещание.