Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Настъпи мълчание. Дъджън потърка брадата си замислено и изгледа Дейвид иззад дебелата рогова рамка на очилата си.

— Вие едно нещо забравяте. Ние сме на служба тука, но не и на власт. Правителството е длъжно да прави компромиси.

— Компромиси ли! Това не е никакъв компромис. Законопроектът е съставен изцяло от притежателите на мините. Запазват системата на контингентите, изхвърлят предложените минимални надници, само залъгват с разпределението на районите…

— Един момент моля — прекъсна го Дъджън меко. — Аз гледам практически на нещата. Обичам да бъда изчерпателен. Какви точно са вашите възражения?

— Моите възражения ли! — Дейвид избухна. — Вие знаете, че тоя законопроект не дава никакво основно разрешение на нашите мъчнотии. Когато сравните нашите обещания с предложенията сега на правителството, става явно, че цялата работа е една гавра.

— Но даже и така да е, как смятате вие, че би трябвало да бъде? — протестира Дъджън. — Не забравяйте своето положение.

— Точно това помня аз — заяви Дейвид, побледнял като восък от възмущение. — Аз искам само толкова… тоя законопроект да бъде изменен тъй, че да изразява нашите обещания и да задоволи съвестта на всички членове на партията. Тогава да го внесем в камарата. Ако ни бият, ще се върнем при народа със своя законопроект, но хората ще знаят, че сме се борили за тях. Не можем да имаме по-добър случай от тоя — да останем верни на себе си.

Отново се чу: „Вярно, вярно!“. От далечния край на стаята, обаче, общо взето около масата се понесе шепот на недоволство.

— Вие не разбирате ли — заяви любезно Дъджън, — че ние трябва да докажем на страната нашето умение да управляваме? От всички страни се чуват великолепни отзиви за начина, по който се справяме с управлението.

— Недейте се самозалъгва — отвърна Дейвид огорчен. — Осмиват ни. Четете вестниците на консерваторите! Ако ние изневерим на народа по тоя законопроект, тогава ще имаме само презрение от негова страна!

— Ред, ред! — изпъшка укоризнено Дъджън. — Не желаем оскърбления в редовете на партията. — Той премигна към Дейвид с добродушно отчаяние. — Нали се разбрахме по въпроса, че сме принудени да действаме бавно?

За пръв път се обади и Нъджент.

— Фенуик е прав — заяви той бавно. — По принцип не може да има спор по това, че трябва да се борим.

— Вие виждате — продължи Дъджън спокойно, — ние всички признаваме, че трябва да стане една пълна преоценка на човешкия труд. Ние сме принудени да действаме предпазливо, да спазваме конституцията. По дяволите, аз толкова обичам народа, че не мога да извърша нищо против английската конституция.

— Вие предпочитате нищо да не вършите. — Дейвид пламна от гняв. — Предпочитате да седите тука и да теглите министерски заплати, докато хиляди и хиляди миньори умират от глад със своето обезщетение за безработица.

При тия негови думи се чу силно роптаене и викове:

— Ред! Ред! Вземете си думите назад!

— Аз не мога да извърша политическо самоубийство за никого! — промълви Дъджън със зачервено лице.

— Такова ли е становището на комисията? — запита Дейвид и изгледа всички напрегнато. — Какво смятате да правите? Да удържите думата си или да я потъпчете?

— Аз имам намерение да докажа на хората, че не съм луд — каза Бебингтън хладно. — Предлагам да минем към следната точка на дневния ред, господин председателю. — Неговите думи бяха подхванати и от другите.

— Аз ви моля да разгледате отново текста на законопроекта — намеси се Дейвид с отчаян глас. — Аз не мога да повярвам, че отказвате да го измените. Оставете тогава за друг път въпроса за национализацията. Моля ви да вмъкнете поне една клауза за минималните надници.

Няколко гласове се обадиха:

— Следната точка на дневния ред, господин председателю.

— Аз не ви говоря за теории — извика Дейвид. — Аз ви говоря за мъже и жени.

— Вие ще имате случай сам да го измените, когато му дойде времето — отвърна Дъджън накратко. После заяви високо: — Слагам въпроса на гласуване. Който е за минаване към дневния ред…

Силен вик от страна на неговите поддръжници:

— Да се мине към дневния ред.

И комисията мина към следната точка от дневния ред.

Декемврийски следобед, мрачен и влажен. Артур седеше сам в канцеларията. Армстронг току-що бе излязъл. Бяха прекарали един ужасен час; трябваше да решат кои да бъдат тези петдесет работници, които трябваше да си отидат. Бяха стигнали до съкращения, дотам се бе затегнало положението в „Нептун“.