Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Когато Марта се събуди, беше още тъмно и ужасно студено. Леденият вятър откъм Северно море нахлуваше през пукнатините на къщата с две стаи, причинени от улягането на почвата. В далечината се дочуваше ревът на вълните. Всичко друго бе утихнало.

Жената полежа неподвижно в кухненското легло, встрани от Роберт; неговата кашлица и неспокойно мятане в леглото не я оставяха да се наспи спокойно. За минута тя се замисли сурово за новия ден и се опита да удави своето озлобление срещу мъжа си. После с едно усилие на волята тя стана да се облече.

Три месеца откакто стачката бе започнала. Изпълнена от отчаяние при тази мисъл, жената започна да стъква огъня. Разпалването беше мъчно. Имаше само влажни дърва, изхвърлени от морето, събрани предния ден от Сами. Имаше и малко пляка, от най-простите отпадъци; Хюги ги бе донесъл от мината. Най-сетне Марта успя да запали огъня. Тя излезе през задния вход, строши сърдито леда над водата в бъчвата, напълни котлето и се върна вкъщи, сложи го да ври.

Котлето бавно се сгорещяваше, но когато най-сетне завря, Марта си наля една чаша и клекна пред огъня, хвана чашата с две ръце и започна бавно да пие. Горещата вода я загря, разля топлина по жилите на вкочаненото й тяло. Не беше хубаво като чай; не, не, нищо подобно на чай; въпреки това бе хубаво и тя усети как се съживява.

Пламъците около суровите дърва осветиха един откъслек от стар вестник, останал от разпалването, захвърлен върху измазаното с пръст огнище.

Мистър Кер Харди запита в камарата на общините, понеже безработицата е все тъй голяма, дали правителството възнамерява да вземе нужните мерки, за да даде възможност на училищните власти да изхранват бедните деца. Отговорено бе, че правителството не възнамерява да натовари властите да хранят бедните деца.

Докато сърбаше горещата супа, жената зачете лениво. Лицето й, изпито като скелет, не издаде нищо, нито любопитство, нито омраза. Нищо. То си остана непроницаемо като смъртта.

Навън стана по-светло. Марта усука около врата си един чорап на Дейвид, сложи на глава един мъжки каскет, сега вече неин; сетне облече своето дрипаво палто. Тя не ходеше с шал. Никога не е ходила с шал. Тя е почтена жена, била е и ще си остане почтена въпреки всичко. Целият си живот… е била почтена.

Марта се сви срещу вятъра и излезе. Навън беше по-студено, страшно студено. Терасите бяха пусти, жив човек не се виждаше. Тя подмина Салютейшън, подмина и Мидълриг, подмина и опустелите стъпала на Института. На страничната му стена беше написано с тебешир Общо събрание в три часа . Чарли Гаулън, кантарджията, го е писал — оня, едрия пияница, разсипник.

Марта зави на ъгъла по Лам стрийт, прекоси улицата срещу дюкяна на Рамедж, слезе по тясната уличка Скът до кланицата. Когато наближи, лицето й светна — Хоб беше там.

— Нещо тази сутрин, Хоб? — Гласът й беше тих, тя застана мирно, зачака той да я забележи.

— Нямам нищо тука.

Тя го погледна.

— Нищо?

Той поклати глава.

— Сега нямам! Рамедж ни накара снощи да заколим в шест часа, и прибра всичко в дюкяна. Трябва да е дочул, че съм давал кокали. Щеше да ме пребие!

Марта се обърна бавно и закрачи назад, умърлушена.

Пред хлебарницата на Тисдейл бяха спрени един кон и кола — товариха хляб за разнасяне. Дан Тисдейл, синът на хлебаря, сновеше до колата и обратно, с голяма кошница в ръце пълна с пресни хлябове. Когато жената се изравни с дюкяна, той я видя; видя и мъката, изписана по нейното лице. Дан пребледня; ужас премрежи очите му. Без да мисли, той измъкна един хляб и го пъхна в ръцете на жената.

Тя не каза нищо, нито дума; само очите й се замъглиха от признателност; нещо по-близко от това до сълзи тя не можеше вече да изпитва. С премрежени очи тя продължи по Каупен стрийт, по Севастопол Роу и си влезе вкъщи.

Мъжете бяха станали и се бяха облекли, и четиримата — Роберт и тримата й синове, насъбрани около огъня. Но както обикновено, нейните очи се спряха най-напред на Сами, едва деветнадесетгодишен младеж, вече дърводелец в „Нептун“, най-големият син на Марта, неин любимец.

— Ей, гледай — кимна Сам на Дейвид. — Гледай къде е ходила нашата майка и какво е направила. Ходила, правила — струвала, изкопчила един хляб за тебе.

В ъгъла Дейви се усмихна смирено; слабо, мълчаливо, бледо момче с дълго, сериозно и упорито лице. Плешките му изпъкнаха, когато то се наведе над огъня. Големите му черни очи обикновено гледаха изучаващо, но погледът им сега беше по-малко изпитателен. Той беше четиринадесетгодишен, коняр в „Нептун“, секция „Парадайс“, работеше по девет часа на ден под земята без излизане, сега стачник и доста заядлив.