Бащата седеше на стола изпъчен — за това именно и Артур седеше изпъчен — и ядеше сирене, целина от собствената си градина, бисквити. Храната му беше скромна, целият обяд беше скромен. Барас обичаше само скромни гозби. Той ненавиждаше разкоша и разточителството на трапезата и не ги позволяваше. Не беше едър, но имаше добре развит гръден кош, дебели ръце и големи длани. От него лъхаше жизнена мощ. Лицето му бе румено, вратът му — тъй къс и дебел, че главата му изглеждаше като забита в гръдния кош. Тъмносивите му коси бяха ниско подстригани; скулите на лицето му бяха изпъкнали, очите необикновено проницателни и красиви. Общият му вид беше на северняк — не груб, но снажен, набит в тяло човек.
Ричард Барас беше човек с твърди убеждения, твърд във вярата си евангелист, либерал, убеден сабатерианец; всяка вечер той събираше цялото си семейство на молитва и не се боеше да си признае, че на младини е писал химни. В живота на Барас нямаше нищо, от което да се срамува. Седнал тъй с гръб към жълтия фон на големия американски орган — от обич към Хендел, той беше инсталирал тоя орган в трапезарията с цената на големи разходи — Ричард излъчваше своята собствена душевна целокупност. Артур често чувстваше това обаяние на баща си. Той обичаше своя баща. За Артур неговият баща беше съвършен като бог.
— Ще се върнеш ли за чай, Ричард? — запита почтително леля Кари.
— Да! В пет часа. — Гласът прозвуча отсечено, самоуверено.
— Добре, Ричард.
Леля Кари кимна. Тя винаги проявяваше една радостна готовност да бъде покорна към Ричард; във всеки случай, нейната глава беше вечно преклонена. Леля Каролина Уондлес съзнаваше своето положение. Тя никога не се гордееше даже и с обстоятелството, че е балдъза на Ричард Барас. Леля Кари гледаше децата, преподаваше им преди обяд в училище, седеше край тях, когато биваха болни, слугуваше неотлъчно на болната им майка, нейната сестра Хариета, правеше сладкиши, грижеше се за цветята, кърпеше чорапите, плетеше фланели, сменяше замърсените постелки на леглата; вършеше всичко това с нежно покорство.
Барас хвърли поглед на трапезата. Никой вече не ядеше.
— Искаш ли една бисквита, Артур? — запита бащата енергично, с ръка върху сребърния похлупак на стъкления съд.
— Не, благодаря, татко. — Артур преглътна развълнувано.
Ричард си напълни чашата вода, задържа я един миг неподвижно в ръка. Водата изглеждаше по-бистра и по-студена, защото той я държеше. Бащата изпи водата бавно.
Мълчание. Ричард стана и излезе от стаята.
Артур почти се разплака. Защо не го взима баща му със себе си в Тайнкасъл, особено днес, когато тъй много иска да бъде с него?
С наболяла душа той се побави из стаята, с известна надеждица в сърцето, въпреки очевидната безнадеждност. Хилда се бе изкачила направо горе, в своята стая, с една книга в ръка. Но това нямаше значение. Между него и Хилда никога не е имало голяма обич. Тя е твърде рязка, сурова, безразсъдно раздразнителна; сякаш вечно води борба със самата себе си, с нещо невидимо. Макар едва седемнадесетгодишна още, преди три месеца тъкмо преди избухването на стачката, тя започна да си прави косите на сложни прически, като голяма дама. Това я отдалечи още повече от нейния брат. Артур чувстваше, че Хилда е необичлива. Не беше и красива. Беше груба.
Най-после баща му слезе с плоска, черна кожена чанта под мишница, той не обърна никакво внимание на Артур, а направо се качи в спряната пред къщи кола и замина.
Артур се почувства унизен, сломен, смазан. Не му беше толкова мъчно, че няма да отиде в Тайнкасъл. Най-много го разстрои това пренебрежение. То го смаза, измъчи го, уби го… това нещастно пренебрежение към него от страна на собствения му баща.
Може би той самият не заслужава никакво внимание, може това да е същинската причини. Той е тъй дребен за възрастта си, не е и твърде силен… няколко пъти бе чувал леля Кари да казва: Артур е нежен! Макар Хилда да бе ходила на училище в Харогейт, той, Артур, не ходеше на училище. Освен това имаше тъй малко приятели; забележително беше колко малко хора идваха в техния дом. Той чувстваше болезнено, че е срамежлив, стеснителен, самотен. Тъй като беше рус, много лесно се изчервяваше и това често го караше да потъва в земята от срам.
Артур копнееше от все сърце за времето, когато щеше да започне да работи заедно с баща си в „Нептун“. На шестнадесет години той ще започне да практикува, сетне ще мине няколко класа, ще вземе дипломата си и най-после — великия ден, когато ще стане съдружник на баща си! Ах, тоя ден, заслужава да се живее за него!
Читать дальше