Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Марта го изгледа със свити вежди.

— Имате късмет — каза тя и започна да реже хляба.

Всички я гледаха захласнати; даже и Хюги спря за един миг своята работа и погледна към майка си; Хюги тъкмо кърпеше старите си футболни обувки, а пък много трудно беше да се откъсне неговия ум от футбола. Той беше луд по футбола, център-нападател, макар едва седемнадесетгодишен, представи си — в градския тим на Слискейл, когато не работи в секция „Парадайс“ на „Нептун“.

Роберт взе един резен, погледна го, погледна и към Марта.

— Откъде е тоя хляб, от пазачите ли? Ако е от тях, не искам.

Тя го изгледа.

Мъжът каза глухо:

— Питам те, от пазачите ли е този хляб?

Тя продължаваше да го гледа и си мислеше за неговата лудост да хвърля спестените им пари в стачката. Жената каза: Не .

Десет часа. Дейвид взе шапката си, измъкна се от къщи и закрачи по неравния, хлътнал паваж, докато стигна №19 — къщата на Джо. Над вратата с №19 се виждаше един разкривен надпис. Агент на велосипеди. Предприятие. Стаи под наем. Дейвид влезе.

Джо и баща му, Чарли Гаулън, тъкмо закусваха. Един порцеланов съд бе сложен на дървената маса, със студена фруктова торта; до него се мъдреше голям кафяв чайник, една отворена кутия с кондензирано мляко и един начупен хляб.

— Здравей, момчето ми, как си тая сутрин? — каза Чарли Гаулън, по нощница, натикана в панталоните му с презрамки, увиснали хлабаво върху пълния му корем, по чехли на бос крак; той налапа един голям къс студено месо, размаха ножа с големия си червен юмрук и кимна весело на Дейвид.

Чарли винаги беше весел; никога не го бяха виждали намръщен; да, веселяк си беше Биг Чарли Гаулън, кантарджия при „Нептун“. С всички работници беше приятел. Винаги готов да помогне, като почнеш от домакинска работа, понеже жена му бе умряла преди три години, та чак до ходене скришом на лов за зайци или риба.

Дейвид седна и загледа как Джо и Чарли ядат.

— Искаш ли да поразровиш малко из паницата, Дейвид?

Младежът поклати глава. Нещо в него го накара да откаже. Той се усмихна.

— Аз закусих вече.

— Е, добре. Щом си хапнал. — Малките очички на Чарли се усмихнаха лукаво в голямото му червено лице и той довърши каквото имаше в паницата. — Какво казва баща ти сега, като ще изгубим, както изглежда?

— Не знам.

Чарли облиза ножа и въздъхна самодоволно.

— Само неприятности и нищо друго. Аз не исках. Хедън не искаше. Никой от нас не искаше. Аз още отначало казах, че полза няма да има.

Дейвид изгледа Чарли. Чарли беше кантарджия при мината, приятел на Хедън, агент на синдиката от Тайнкасъл. Дейвид каза замислено:

— Много вода има в Скъпър Флятс.

— Вода ли? — Чарли се усмихна с широка всезнайна усмивка. Неговата работа беше такава, че никога не ставаше нужда да влиза в шахтите, а си проверяваше бъчвите горе на земята. Затова му изнасяше да се прави на всезнаещ. — „Парадайс“ винаги си е бил влажна дупка. Вода отдавна има там. Скъпър Флятс не е по-лош от него. Баща ти не се плаши от малко вода, нали?

Джо и Дейвид излязоха.

— Добре му е на него, че не е принуден да слиза в „Парадайс“! — забеляза Джо, щом вратата се хлопна. — Дъртак такъв, пада му се да постои малко в някоя влажна дупка като мене.

— Не е само до влагата, Джо — настоя Дейвид. — Ти знаеш какво каза баща ми.

— Знам, знам. Баща ти си въобразява много работи за Скъпър Флятс. Той смята, че всичко знае!

Дейвид отвърна разпалено:

— Баща ми много нещо знае, да ти кажа аз на тебе. Той тая работа не я започна на шега.

Джо каза:

— Не! Но много от момчетата я започнаха на шега. Беше им омръзнало да работят във водата и сметнаха, че може ей тъй, на игра, да спрат работа. Пък сега дават мило за драго да започнат пак, та ако ще чак до горе да са пълни с вода шахтите във Флятс.

— Е, нека да почват!

Джо отвърна кисело:

— Ще почнат, чакай да видиш събранието в три часа. Във всеки случай, омръзна ми вече. При първа възможност ще си пъхна човката. Не мога да кисна в къщи цял живот. Искам да набарам малко пари, да видя и аз нещо от живота.

Двамата приятели продължиха да крачат, без да говорят. Тялото на Джо се клатеше равномерно; той вървеше леко изпъчен, пристъпваше като на пружини, с ръце пъхнати в джобовете. Беше добре развит в тяло, две години по-възрастен от Дейвид, с широки рамене и прав като свещ гръбнак, с гъсти къдрави черни коси и малки живи кестеняви очи — Джо беше извънредно красив и го съзнаваше. Неговият поглед беше самонадеян, шапката му кривната настрани надменно, предизвикателно.