Арчибалд Кронин: Звездите светят отгоре

Скоро двамата се изкачиха на вълнолома и стигнаха до пристанището. Там няколко младежи от Терасите ровеха из тихата мръсна вода за въглища. Със стари кофи с надупчено дъно, прикрепени за дълъг прът, те търсеха по дъното буци въглища, паднали от мауните при товаренето по-рано, когато мината още работеше. Лишени от своите въглища, отпускани от мината на всеки две седмици, те сега се ровеха в тинята за гориво, на което иначе никой не обръщаше внимание.

Джо ги изгледа с прикрито презрение.

— Как си, Джо, момчето ми? — викна Нет Софтли жаловито, простичък човек, колар в „Парадайс“. Дългият му нос беше зачервен; дребното му превито тяло трепереше от студ. Той се усмихна смутено: — Имаш ли една цигара, Джо? Умирам да си дръпна веднъж-дваж.

— Да ме убие господ, Нет… — съчувствието в гласа на Джо беше мигновено, великолепно, — ако не ми е тая последната!

Той измъкна един фас иззад ухото си, погледна го тъжно и го запали с най-миловидно съжаление. Но щом Нет обърна гръб, Джо се захили. Разбира се, че Джо си имаше цяла кутия цигари в джоба, но на Нет не му е работа да го знае! За нищо на света! Все още ухилен Джо се обърна към Дейвид, когато изведнъж един вик го накара да се обърне.

Беше извикал Нет; силен, жаловит вик. Той си бе напълнил торбата почти до горе, след като бе работил три часа на тоя студен хаплив вятър, и бе понечил да вдигне торбата на рамо, да си върви у дома. Но Джек Уикс го изпревари. Джек, едър седемнадесетгодишен грубиян, бе чакал търпеливо да обсеби въглищата на Нет. Той вдигна торбата, изгледа всички наоколо предизвикателно и спокойно закрачи по кея.

Буря от смях се надигна от тълпата младежи. Смехът на Джо беше най-силен, обаче Дейвид не се засмя. Лицето му пребледня.

— Уикс няма право на тези въглища — измърмори той. — Въглищата са на Софтли. Софтли се е трепал да ги вади.

Дейвид сви юмруци и застана право пред Уикс. Джек изведнъж се спря.

— Е — каза той, — ти какво искаш?

— Въглищата са на Нет — процеди Дейвид през зъби. — Ти нямаш право да ги вземаш. Не е честно. Не е право.

— Я го гледай ти него! — каза Джек сухо. — Кой ще ми забрани да ги взема.

— Аз!

Смехът прекъсна. Джек внимателно сне торбата.

— Ти ли ще ми забраниш?

Дейвид кимна троснато с глава.

Уикс подаде напред двата си юмрука, един върху друг.

— Удряй тогава по топките — извика той предизвикателно. Това беше обичайната подкана за бой.

Дейвид хвърли поглед към валчестото, пъпчиво лице на Уикс и към големия кичур руси коси над челото му. Сетне, бърз като светкавица, той удари с лява ръка юмруците на Джек надолу и стовари десния си юмрук в носа на Джек.

Ударът беше великолепен. Носът на Джек видимо се сплеска и от него шурна кръв. Тълпата изрева, радостни тръпки запъплиха по гърба на Дейвид.

Джек отстъпи крачка назад, разтърси глава като булдог, сетне се втурна бясно напред и размаха дългите си като кобилици ръце.

Юмрукът на Джек попадна право в сляпото око на Дейвид. Изведнъж всичко пред очите му потъна тайнствено в мъгла; зави му се свят, стори му се за миг като че ли се спуща в шахтата, тъй бързо се спусна мракът над него, тъй силно в ушите му започна да шуми. После Дейвид изгуби съзнание.

Един и половина; обядът е на привършване. Седнал на стола, изпъчен, с голи колене под бялата покривка на масата, Артур продължаваше да следи баща си с поглед изпълнен с обич и загриженост. Както винаги при големи душевни вълнения, той бе изгубил всяка охота за ядене… От самата мисъл за ядене му ставаше лошо.

Той знаеше, че работниците имат събрание днес… Работниците на баща му: те трябваше да си работят честно и предано в мината на баща му. Той знаеше, че зависи от събранието дали работниците ще се върнат на работа, или тая ужасна стачка ще продължи. Неспокойни тръпки го побиха при тая мисъл, очите му горяха от обич по баща му.

Освен това Артур очакваше баща му да го вземе със себе си до Тайнкасъл; беше чакал от десет часа, когато чу заповедта до Бартли да приготви малката кола. Баща му сега бе решил да отиде в Тайнкасъл сам, без да вземе Артур със себе си. На момчето му стана много мъчно при тая мисъл.

На масата бяха водили откъслечен спокоен разговор, поддържан главно от баща му. Ричард Барас беше спокоен човек. От всяка негова постъпка лъхаше непоколебимо самообладание. Той седеше на масата с желязно спокойствие, като че ли стачката от три месеца насам в неговата каменовъглена мина „Нептун“ е някаква незначителна дреболия.