Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Беглата усмивка по неговите устни, интересно нещо, сякаш издън душата му излизаше!

Армстронг каза:

— Да сложа ли съобщенията на дъската, мистър Барас?

— Да — каза той хладно. — Нека започнат утре.

Армстронг въздъхна с облекчение. Обаче Хъдспет остана на място, само продължи да върти каскета си в ръце.

— Какво ще стане с Фенуик? — запита той. — Ще бъде ли приет и той?

Барас каза:

— И Фенуик може да се върне.

— Ами другата помпа? — продължи Хъдспет с усилие. Той беше едър мъж, с тъпо лице, с голяма горна устна и грубо жълто лице.

— Коя друга помпа? — запита Ричард.

— Помпата, за която говорихме преди три месеца, когато момчетата напуснаха. С нея може много вода да се извади от Скъпър Флятс.

Студен като лед, Ричард каза:

— Имате голяма грешка, ако смятате, че аз ще почна работа в Скъпър Флятс. Тия въглища за кокс ще чакат за друг договор.

— Както кажете, сър. — Жълтото лице на Хъдспет се изчерви силно.

— Тогава, значи, разбрано — каза Барас със своя ясен, внушителен глас. — Можете да им кажете, радвам се за тях, че се връщат на работа. Тия излишни мъки и лишения в града бяха отвратителни.

Салютейшън се оживи отново. Армстронг и Хъдспет, двамата надзиратели на шахти, бяха залепили съобщенията, затова съдържателят Емър пак отвори заведението. Днес той за пръв път от две седмици насам окачи черната дъска.

Салонът беше пълен, претъпкан до задушаване: вътре гъмжеше от хора, разговори, силна светлина, пушек и изпарения на бира. Берт Емър беше застанал зад тезгяха, по риза, до голямата плоча изписана с тебешир, окачена на стената — там той записваше имената на длъжниците и какво са изпили.

Берт си разбираше от работата — през последните две седмици, без да обръща внимание на никакви ругатни и молби, той бе отказал всякаква версия. Но сега, щом като в събота пак ще има плащане на надници, той изведнъж се промени. Заведението беше открито, версията възстановена.

— Напълни я, Берт — каза Чарли Гаулън, кантарджията на „Нептун“, зачука силно с каната и поръча да я напълнят пак.

Чарли не беше пиян, той никога истински не се напиваше; само се насмукваше като сюнгер, започваше да се поти и лицето му ставаше бледочервено, като телешко месо, но никой никога не бе го виждал истински да се напие.

Някои от тълпата около него, обаче, бяха вече на градус — Толи Браун, старият Риди, а особено Слогър Лиминг. Слогър беше вече започнал да буйства от пиянство. Тоя Слогър беше груб, със зачервено като кръв лице, с плосък нос и едно синкавобяло ухо като цветно зеле.

На младини бил боксьор, боксирал се в залата Сент Джеймс, под гръмката титла Чудото Питбой; обаче поради пиянство и други някои работи го изгонили, и той пак се върнал в рудника — само че тоя път нито вече рудокопач, както преди, нито чудо. От предишната сила на златните му младини не бе останало нищо друго, освен един свадлив нрав, една малка повреда в лявата ръка, и страшно обезобразено от ударите лице.

Чарли Гаулън, вечен неофициален майстор на наздравиците в салона отново затропа по масата. Той не бе доволен, че компанията не е достатъчно весела; той искаше да се върне пак старата интимна веселост в Салютейшън.

Чарли се провикна:

— Момчета, много нещо преживяхме през трите месеца. Хайде, пийте сега, недейте се мръщи. Тежко му и горко на едно сърце, ако никога не се весели. — Неговите свински очи се завъртяха над компанията и затърсиха обичайното шумно одобрение. Вместо това, той долови погледа на Роберт Фенуик, устремен подигравателно към него. Роберт беше седнал на обикновеното си място, в далечния ъгъл до тезгяха, пиеше непрекъснато, като че ли нищо не го интересуваше сега.

Гаулън вдигна чашата си.

— Пий, Роберт, момчето ми. Тази вечер трябва хубаво да се наквасим отвътре, че утре ще се наквасим както трябва отвън.

Роберт сякаш разглеждаше зачервеното лице на Гаулън с особено внимание. Той каза:

— Някой ден хубаво ще се изквасим.

Компанията завикаха:

— Затваряй си устата, Роберт!

— Мълчи, Роберт! Каквото имаше, каза си го на събранието.

— Стига! Чували сме го много пъти през тия три месеца.

Сянка на тъга, на умора се появи по лицето на Роберт, и той ги изгледа с угаснали очи.

— Добре, момчета. Тъй да бъде, както искате. Няма нищо да казвам вече.

Гаулън се усмихна лукаво.

— Щом като те е страх да отидеш в „Парадайс“, защо не го кажеш?

Слогър Лиминг се намеси:

— Затваряй си устата, Гаулън. Ти си една бъбрива жена и нищо друго. Роберт знае какво приказва. Слушай! Той вижда ясно и чува ясно. Той знае много повече за оная проклета шахта, отколкото ти за носа си.