Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Дейвид се надяваше, че лошото знамение не се отнася за него. Доста отчаян от голямата самоувереност на Роско, той се върна у дома да си смени влажните обувки.

На следния ден обаче времето беше ясно, слънчево, и Дейвид се хвърли с всички сили в борбата. Той застана на вратата на „Нептун“, гологлав и готов да причака работниците от първа смяна, когато излязоха от работа.

Той произнесе силна, внушителна реч и съзнателно я скъси. Той знаеше, че рудокопачите са гладни и не пожела да ги бави много. Речта му бе посрещната с възторг.

Платформата на Дейвид беше проста, банално проста, но му даваше, въпреки това, здрава опора — Правда за рудокопачите. Те знаеха, че с нещо по-малко от национализиране на мините правда няма да има за тях. Дейвид водеше борбата по тоя въпрос, и нищо друго. Той имаше сили да се бори по тоя въпрос, тая борба изразяваше вярата на целия му живот.

В края на първата седмица Том Хедън дойде от Тайнкасъл да каже една дума на работниците за Дейвид. Всички речи на Дейвид бяха строго безлични, защото Роско водеше борбата почтено и не се опитваше да хвърля кал срещу своя противник. Обаче Хедън си беше Хедън и макар че Дейвид го помоли преди събранието да бъде внимателен, Том отказа да сдържа езика си. Той се ухили кисело и започна.

— Слушайте момчета, двама кандидати има в тия избори, дявол да го вземе — Роско и Дейвид Фенуик. Сега слушайте една минутка да ви кажа нещо. Когато тоя Роско е перкал по цял ден топката из дупките за крикет в Итън и Хароу, Дейвид Фенуик беше тука вътре в „Нептун“, гол до кръста, пъшкаше и се потеше, ловеше вагонетките с въглища и ги тикаше, като вас всички ви. Сега отговорете ми, момчета, за кого от тия двамата искате да пуснете бюлетинката си? За оня дето е ловил вагонетките, или пък за другия, дето е изтървал топките?

Половин час продължи Хедън все в тоя дух. Речта му беше богата, цветиста, украсена с черен пипер и предизвика буря от възторг.

Изборът беше определен за събота, 21 септември. В петък, в шест часа вечерта, Дейвид произнесе последната си реч на едно събрание в общинския дом в Слискейл. Салонът беше препълнен; коридорите бяха препълнени; дори и навън, около вратите, разтворени широко тая гореща нощ се бяха стекли тълпи народ, да слушат.

Когато Дейвид се качи на трибуната да говори, настъпи гробна тишина. Той застана зад малката маса и стъклото с вода, от което никой никога не пиеше вода. Такава тишина се въдвори, че можеше да се чуят вълните чак долу на морето. Пред Дейвид бяха наредени редица след редица от лица, обърнати всички към него. Всички тия лица бяха покрити със символична бледност; в погледа им се четеше смътна молба. Дейвид различаваше отделни хора, всички познати на него лица.

„Господи, помогни ми — мина му през ум, — помогни ми, помогни ми!“ Дейвид се обърна към тях с прости думи, изтръгнати от душата му.

— Аз познавам повечето от вас тука — каза той и гласът му затрепери от вълнение. — Мнозина от вас работеха в „Нептун“, когато и аз работех там. И тая вечер някак си, даже и да можех, аз не желая да развивам пред вас ораторското изкуство. Аз гледам на вас като на приятели. Искам да говоря като на приятели. Като си помислите само, животът на всеки мъж и на всяка жена в тая зала е свързан по един или друг начин с мината. Вие всички сте миньори или пък жени, синове или дъщери на миньори… Всички сте свързани с мината. И по тоя именно въпрос за мините, сигурно един извънредно жизнен въпрос за всички ви, аз искам да ви говоря тая вечер.

Гласът на Дейвид се издигна, стана пламенно сериозен, започна да кънти из цялата претъпкана зала. Той се почувства силен, внезапно му дойде сила да задържи вниманието им, да ги убеди. Той започна да излага аргументи пред тях. Започна със системата на частната собственост, с нейното често пренебрежение към сигурността на работника; с нейния принцип да се стреми само към печалби, където акционерите идват на първо място, а работниците — на последно. Мина върху въпроса за кралските привилегии — тоя нетърпим и неморален принцип — не защото услуги се правят на селищата, а единствено въз основа на някакъв монопол, даден отпреди стотици години.

После Дейвид бързо изложи пред тях другата система: национализацията! Глас в пустиня от години насам! Той ги помоли да се замислят какво означава системата на национализацията.

Тя означава, на първо място, едно обединяване на каменовъглените мини, на управлението им, подобрение на производствените способи. От това пък ще последва преустройство в системата за разпределението на въглищата между потребителите.