Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Моля ти се, Джени! — замоли я той, изтръпнал от мъка. — Най-добре иди да си легнеш.

— Няма да легна! — закиска се тя язвително. — Няма да ти легна аз на тебе…

Като я гледаше, Дейвид изведнъж си спомни детето, родено му от нея. Болката от нейното сегашно падение му стана нетърпима.

— За бога, Джени, ела на себе си. Даже и да не представлявам нищо за тебе, спомни си за нашето дете, спомни си за Роберт. Аз не ти казах нищо за него. Не искам да те оскърбявам, но споменът за него няма ли никакво значение за тебе?

Пияната жена избухна в смях; тя се задруса от смях, от пиянски смях, докато плюнки потекоха от устата й.

— Аз все си имах на ум да ти кажа. Нашето дете! Много си въобразяваш, господинчо! Откъде знаеш, че е било твое?

Без още да може да разбере нейните думи, Дейвид я погледна с отвращение. Това още повече я вбеси.

— Глупак! — изкрещя тя. — То беше на Джо!

След тия си думи Джени излезе от стаята със своите пиянски, неуверени крачки и се измъкна от къщи.

Дейвид я остави да си върви.

Дейвид се чудеше защо Хедън тая сутрин толкова закъсня в бюрото. Самият той отиде там в осем и половина, както обикновено, и цялата сутрин бе работил усилено.

Хедън дойде в дванадесет и половина.

— Ти си много добросъвестно момче! — измърмори той.

Хедън погледна бързо към Дейвид, после погледна встрани със своя обичаен поглед, в който се четеше едновременно и недоволство, и преструвка. После наклони шапката си назад и се изплю силно към огнището.

— Какво има, Том? — запита Дейвид.

— Хайде свършвай вече — каза Хедън, — и ставай. Пристигнаха Хари Нъджент, Джим Дъджън и Господ Бог Всемогъщи, Бебингтън. Цял ден днес съм миткал из града с тях. Сега искат да те заведа да ядеш заедно с тях. Хайде ставай!

Дейвид се зарадва при мисълта да се срещне с Нъджент, но не проговори нищо с Хедън до края на Грейнджър стрийт, на път за хотел Норт-Истърн. Беше едва един без четвърт, съвсем рано още, когато стигнаха в хотела. Щом седнаха в хола, Хедън изпи няколко чаши уиски и погледна към Дейвид с мрачна веселост.

— Фактически, страшно много се радвам — каза той. — Само че нищо няма да излезе.

— Какво си приказваш Хедън?

— Нищо. О, ето и господата.

Хедън стана, когато Хари Нъджент, Дъджън и Клемънт Бебингтън влязоха. Дейвид стана на крака, ръкува се сърдечно с Хари и се запозна с Дъджън и Бебингтън. Дъджън му стисна ръка като стар приятел, обаче ръкуването на Бебингтън беше хладно, сдържано. Хедън доизпи своето уиски на една голяма глътка и всички минаха в ресторанта.

Продълговатата зала със светложълти стени беше почти препълнена, когато влязоха, обаче келнерът ги пресрещна и ги отведе до една запазена за тях маса. Той се поклони дълбоко на Бебингтън. Очевидно, познаваше го.

Клемънт Бебингтън напоследък доста често се набиваше в очите на публиката… висок, хладнокръвен, безукорно облечен, с изящен външен вид, неспокойно око, със салонна вежливост и неприятна усмивка, той притежаваше свойството да привлича като магнит вниманието на хората върху себе си.

Погледът му беше твърд, благонравен, като последица от неговата трескава амбиция, прикривана грижливо под маската на равнодушие и скука. По душа той беше аристократ, възпитаник на Уинчестър и Оксфорд; движеше се много из висшето общество в Лондон и всеки ден ходеше в Бертран да се фехтува за упражнение.

Дали е бил привлечен към кораба на лейбъристите по убеждение или по здравословни съображения, Бебингтън не обясняваше, но при последните избори той се бе борил в Чалуърт Бъро, една крепост на консерваторите, и бе спечелил мандата с голямо мнозинство. Още не беше станал член на управителния съвет, но окото му беше нататък. Дейвид се отврати от него още от пръв поглед.

Дъджън беше съвсем друг. Джим Дъджън, също като Нъджент, беше член от години на изпълнителния комитет на рудокопачите, дребен, набит и естествен, безгрижен към слава и суета, приятен събеседник, прочут разказвач и певец на весели песни; близо двадесет и пет години бе избиран почти без противник в Сегил.

Той всички хора наричаше с първите им имена. Неговите очила с широка рамка му придаваха вид на бухал, когато премигна на келнера и му посочи с ръце колко голям и колко дебел котлет да му донесе, заедно с една голяма халба бира.

— Много се радвам, че пак се видяхме — каза Нъджент на Дейвид със своята дружелюбна, успокоителна усмивка.

От Нъджент лъхаше голяма сърдечност; от неговия честен и прям характер се излъчваше подкупваща откровеност. Той не се опитваше като Бебингтън да бъде убедителен; неговите обноски бяха непринудени, държеше се напълно естествено.