Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Настъпи гробно мълчание, когато Дейвид си седна, мълчание, изпълнено едновременно с нерешителност и напрежение. Камарата, без да ще, попадна силно под впечатлението на току-що произнесената реч. Тогава Бебингтън, с тон на хладнокръвно нехайство подхвърли:

— Уважаемият народен представител от Слискейл очевидно вярва, че правителството може да национализира мините със същата леснина, с която се изкарва едно позволително за куче!

Настана едно раздвижване в камарата, неприятно, неопределено. Тогава именно последва историческата атака на Базил Истмън. Тоя народен представител, млад консерватор от задните редици, прекарваше редките си посещения в камарата в една унаследена сънна болест, но имаше, в замяна на това, едно рядко парламентарно дарование, и то го правеше твърде ценен за неговата партия. Той умееше да подражава до съвършенство всякакви животински гласове. И сега, събуден от своя обичаен сън при споменаването на думата куче, той се изправи в своя стол и веднага излая също като изплашено куче.

Камарата се сепна, затаи дъх, сетне се закиска. Кискането се засили, превърна се в смях. Камарата избухна във весел смях. Няколко народни представители станаха, въпросът бе поставен на гласуване, започна преброяването на гласовете. Един щастлив завършек за една криза!

Когато депутатите се запътиха към бюфета, Дейвид се измъкна от камарата.

Дейвид не почувства нито унижение, нито злоба при своето поражение в камарата по закона за мините; само силна тъга го обзе и го потисна като товар. Заключителната подигравка на Бебингтън не му причини болка. Присмехът на Истмън и смехът на камарата не предизвика в него никаква злоба.

Той напусна камарата и заскита из парка Сейнт Джеймс. Потънал в тежки мисли, той излезе от парка и тръгна по Адмирал Арч; той несъзнателно бе заобиколил покрай Мол, а там шумът надви над неговата тежка тъга. Дейвид се спря за един миг и се загледа в потока на живота — мъже и жени бързаха по всички посоки; таксита, омнибуси, автомобили тичаха като реки пред неговите очи, надбягваха се, летяха, вдигаха врява, сякаш всеки един отчаяно се стремеше да излезе пръв. Дейвид се загледа, мъката в неговите очи се усили. Бясното бързане се превърна в неговите очи в символ на живота на хората… на живота на хората, в който всички се движат само в една определена посока, както уличното движение. Напред и все напред, винаги все в същата посока, всеки за себе си.

Той се извърна от гледката и от бясното бързане на движението, отдалечи се бързо, отиде в Хеймаркет; закрачи бавно към подземната железница в Пикадили, взе си билет и се качи в следващия влак.

На гара Батърси Дейвид слезе от влака и се запъти по Блънт стрийт. Чувстваше се уморен, когато влезе в №33 и се заизкачва по стълбите с известно облекчение. Обаче мисис Тъкър го спря преди още да се бе изкачил наполовина.

— Д-р Барас ви търси по телефона — каза тя. — Тя ви търси няколко пъти, но не искаше да каже нищо.

— Благодаря, мисис Тъкър — каза той.

— Тя каза да й се обадите щом се върнете.

— Много добре.

Мина известно време, докато успя да набере номера на Хилда, но щом даде свободно, Хилда веднага се обади. Само една секунда се зачу телефонния сигнал и гласът на Хилда се обади. Хилда бе на телефона и чакаше.

— Дейвид — каза тя, — целия следобед се мъчих да ви намеря.

— Какво има? — запита той.

— Не мога да ви кажа, ах, не мога да ви кажа по телефона, но се отнася за жена ви.

— Джени? — каза той сякаш на себе си.

— Да — отговори тя.

Последва ново мълчание, само за миг, после той заговори бързо, почти несвързано:

— Видяхте се с Джени ли? Къде е тя? Кажете ми, Хилда. Знаете ли къде е Джени?

— Трябва да дойдете при мене — отговори тя изкъсо. — Или ако искате мога аз да дойда при вас. Не можем да говорим по телефона.

— Добре, добре — съгласи се той набързо. — Ще дойда при вас още сега.

Тя сама му отвори. Той погледна към Хилда напрегнато и почувства как сърцето му бие силно от нетърпение и припряност. Той затърси с поглед нейното лице.

— Какво има, Хилда? — каза той. — Нещо лошо?

— Джени дойде днес в моята клиника.

— Болна ли е? — По лицето му веднага се изписа загриженост.

— Да, болна е.

— В болницата ли е?

— Да, доста тежко болна е, Дейвид, страх ме е. — Хилда все още продължаваше да отбягва погледа му. — Дойде днес следобед при мене. Тя не знае колко тежко болна е. Само дойде да пита за мене, защото ме познавала…