Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Стихийно съжаление и надежда го обзеха тогава; неговото старо семейно чувство се възвърна по-силно, по-крепко. Той се замоли от все сърце да спечели; да надделее доброто, а не злото в човека. Бяха го обвинили, че проповядвал революция — революция в душата на човека, едно спасение на човека от подлостта, от жестокостта и егоизма, връщане към предаността и благородството, на които човешкото сърце е способно. Без това, всичко друго е празно.

Към шест часа Дейвид излезе да отиде при Хари Огъл. Докато се движеше бавно по Каупен стрийт забеляза да идва насреща му един човек откъм Фрийхолд стрийт: Артур Барас. Когато се наближиха, Дейвид продължи да гледа право напред, защото предполагаше, че Артур няма да иска да го познае, обаче Артур се спря.

— Ходих да гласувам за тебе — каза той доста рязко. Гласът му беше сух, почти груб, страните му хлътнали, почти набръчкани. Миризма на алкохол се носеше от него.

— Благодаря, Артур — отвърна Дейвид.

Мълчание.

— Днес бях долу в мината, но когато излязох, изведнъж ми дойде на ум…

Очите на Дейвид се премрежиха и се изпълниха със съжаление.

— Защо не? — каза Артур. — Аз не съм нищо сега, нито червен, нито син. — После той добави с внезапна горчивина: — И какво ли значение има, във всеки случай?

Ново мълчание. Току-що изказаните думи сякаш измъчваха Артур. Той вдигна нерадостните си очи и погледна Дейвид безпомощно.

— Смешно, нали? — каза той. — Да завърша тъй… — Със сухо кимване той се обърна и продължи пътя си надолу по улицата.

Дейвид закрачи отново към къщата на Огъл, трогнат и дълбоко смутен от тая среща; макар толкова малко да бе казано, всичко бе засегнато. Срещата му се стори като едно предупреждение: колко страшно може да бъде поражението. Идеалите на Артур бяха разбити, той се бе отдръпнал от живота; всяка частица на неговото същество крещеше: Страдах достатъчно! Не искам повече да страдам! Сражението е свършено, пламъкът е изгаснал. Дейвид въздъхна и влезе в къщата на Хари Огъл.

Дейвид прекара вечерта с Хари. Макар умът и на двамата да беше насочен към предстоящия изход, те приказваха много малко за изборите. Хари обаче, нежен и замислен както винаги, предсказа победа… всичко друго е немислимо. След вечеря поиграха на карти, до към единайсет часа.

Но окото на Дейвид се връщаше все на часовника. Сега, когато толкова малко време оставаше, на самия финал го обхвана нетърпимо напрежение. Той два пъти подхвърли, че е време да си върви, като пресмяташе, че преброяването в общинския дом трябва да е вече към своя край. Но Огъл, имайки предвид очевидно нетърпението на Дейвид, настоя той да остане още малко: Резултатът няма да стане известен по-рано от два часа. Дотогава тук има хубав огън, стол…

И той, Дейвид се съгласяваше, потискаше своето нетърпение, напрежението си, безпокойството. Но най-после, точно след един час, той стана.

Нощта бе вече утихнала, имаше ясна месечина. Когато наближи към общинския дом, Дейвид остана изненадан от многобройната тълпа по улиците. Той доста трудно можа да си пробие път към стъпалата на общинската сграда, но най-после успя да влезе и да се срещне с Уилсън в коридора. Вътре в заседателната зала броенето продължаваше. Уилсън се обърна тайнствено към Дейвид и му направи място до себе си. И той имаше изморен вид.

— До половин час ще знаем резултата.

Коридорите се пълнеха с хора. По едно време отвън се чу автомобилен мотор. Минутка след това Гаулън влезе, начело на своите партизани — Снаг, негов агент, Рамедж, Коноли, Босток, няколко от неговите сподвижници от Тайнкасъл. В чест на това заключително шествие, Джо носеше един балтон с астраганова яка. Балтонът беше разкопчан и разкриваше неговия официален вечерен костюм. Лицето му беше пълно, излеко зачервено. Беше вечерял до късно със своите хора, след вечерята бе имало старо уиски и пури.

Джо мина изтежко през коридора, тълпата му стори път, после той се спря пред съвещателната зала, с гръб към Дейвид, и веднага бе заобиколен от своите партизани и пазачи. Групата незабавно се впусна в разговор и висок смях.

Десетина минути по-късно, старият Рътър, секретар на общинския съвет и ръководител на преброяването, излезе от стаята с някакъв лист в ръка. Всички млъкнаха. Когато Дейвид видя усмивката върху неговото лице, сърцето му трепна, сетне заглъхна. Все още усмихнат, Рътър затърси с очи сред тълпата, после си придаде още по-голяма важност и извика имената на двамата кандидати.