Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Боже мой, боже мой — зарида тя. — Страшно съм разстроена.

Барас отиде при нея. Той погледна надолу към нея и в изблик на съжаление сложи ръката си около нейните тънки, съблазнителни рамене.

— Какво има, горката ми Хети, какво има? — запита я той бащински.

Сломена от скръб, тя не отговори нищо, само се притисна в него, сякаш търсейки закрила в буря. Той я взе в прегръдките си, започна да я утешава. Хети изпита странното чувство, че той я закриля, закриля я от Артур; стори й се, че неговата жизненост и сила преминават и върху нея. Тя затвори очи и се изостави на това ново чувство, че се намира под неговата закрила.

Само едно нещо още не достигаше на Джо Гаулън и затъмняваше блясъка на неговото щастие като директор на фабриката — Лаура Милингтън.

Винаги, когато си спомнеше за Лаура, а това ставаше често, неговото чело се набръчкваше в озадачение и недоволство.

Той не можеше, просто не можеше да разбере. Той беше убеден, че по някакъв загадъчен начин дължи на нея, на Лаура, сегашното си положение.

Но лошото бе там, че Лаура си оставаше тъй упорито недостъпна. Срещаха се често, но винаги в присъствието на Стенли. Джо искаше да бъде насаме с нея и бе готов на всичко, за да осъществи това си намерение, но все не се осмеляваше да направи първата стъпка.

Джо не се чувстваше уверен. Страхуваше се да не направи някоя непоправима грешка, да не изгуби бляскавото си положение и още по-бляскавото си бъдеще. Той просто не се решаваше да предприеме нищо.

Нощем той стоеше буден в стаята си, мислеше за нея, пожелаваше я, виждаше нейния образ, чудеше се какво ли прави тя в тоя момент… дали се къпе или си прави прическа, дали си обува дългите копринени чорапи…

Дойде месец юни, но това положение на нещата все още продължаваше. Тогава, на 16 юни, Стенли поднесе на Джо своята втора поразителна изненада. Часът беше дванадесет и четвърт. Милингтън, след като бе отсъствал целия предобед, дойде в кабинета на Джо, седна и каза тържествено:

— Джо, във Франция се развиват сега велики събития, а аз не участвам в тях.

Джо не го разбра.

— Аз мисля, ти трябва да знаеш — продължи Стенли, и гласът му стана писклив, почти истеричен, — аз реших да постъпя в армията.

Мълчанието подейства на Джо като електрически удар. Изненадата беше тъй силна, че Джо изгуби власт над нервите си. Той пребледня и смънка:

— Но вие не можете да отидете. Какво ще стане с фабриката?

— Ще поприказваме за това по-късно — каза Стенли, махна нервно с ръка и каза бързо: — Ти не можеш да ме разубедиш.

Джо пое дъх разтреперан и се опита да събере разпокъсаните си мисли. Той все още не можеше да повярва… толкова голямо му се виждаше това щастие.

— Вие изпълнявате тук дълга си към отечеството. Те по никакъв начин няма да ви пуснат да отидете.

— Те са длъжни да ме пуснат — изкрещя Стенли. — Фабриката върви сега от само себе си. Договорите са стереотипни. Сметките са в ръцете на Доби, а пък и ти… ти си запознат с всичко, Джо.

Джо сведе бързо очи.

— Да — прошепна той, — тъй е.

Стенли скочи и започна да се разхожда насам-натам из стаята.

— Аз не съм човек с интелектуални наклонности, така е, но ще ти кажа, че съм в повишено настроение, откогато реших да се отзова на позива на отечеството. Духът на свети Георги за Англия все още е жив, знаеш ли? Той не е мъртъв, по никакъв начин не е мъртъв! Ние се борим за правдата. Кой доблестен човек може да стои тук и да търпи тия нападения с аероплани и подводници, това избиване на невинни жени, бомбардиране на болници, избиване и на бебетата даже… о, бога ми, само като го чете човек във вестниците, и кръвта му закипява.

Дните минаваха, последните приготовления бяха привършени. После дойде и денят за заминаването на Стенли за Алдършот. Той бе решил да отпътува до Карнтън и оттам да вземе бързия влак, вместо да потегли с бавния местен влак от Ароу. Като знак на особено благоволение, Стенли бе помолил Джо да дойде заедно с Лаура, за да го изпрати на гарата.

Джо и Лаура останаха на перона, докато и последния вагон се скри. Джо до последния миг размахваше кърпичката си усърдно, но Лаура никак не я размаха. Тя беше малко по-бледа от обикновено, очите й бяха подозрително влажни. Джо го забеляза. Върнаха се в автомобила без да говорят.

Джо караше бавно, отчасти защото проливния дъжд замъгляваше стъклото отпред, но главно защото искаше да продължи пътуването. Макар неговото държане да бе вежливо, почтително, той едва се сдържаше от радост при мисълта за новото си положение: Стенли заминава бог знае накъде и с всяка нова минута се отдалечава все повече, а Лаура е тук с него, в колата.