— Не мога да кажа нищо повече от това, което казах вече — отговори Артур с глух глас. — Аз съм против несправедливото и ненужно погубване на човешкия живот. Аз съм против него както във войната, така и вън от войната. — При произнасянето на тия свои думи Артур впи очи в лицето на баща си.
Капитан Дъглас се обърна към съдебните заседатели. Във всяко дело настъпва един момент, когато трябва да се попречи на заседателите да се отвличат от същината на въпроса, за да се доведе делото до бърза развръзка. А това дело, явно, се бе проточило твърде много. Дъглас запита Артур късо:
— Да погледнем на въпроса от другата страна, ако нямате нищо против. Вие казвате, че не желаете да служите. Но обмислихте ли и последиците?
Артур пребледня и долови ненавистта на Дъглас към него.
— Това няма да измени моето становище.
— Може би. Но въпреки това вие нямате желание да ви хвърлят в затвора за две-три години.
В залата настъпи гробна тишина. Артур почувства вниманието на всички приковано в него. „Не съм аз всъщност — помисли си той, — някой друг е в това ужасно положение.“ Най-после каза с измъчен глас:
— Моето нежелание да отида в затвора не е по-голямо от нежеланието на повечето войници да отидат на фронта.
Дъглас го изгледа сурово и заяви с повишен тон:
— Те отиват, защото считат, че е техен дълг.
— Аз може да считам, че е мой дълг да отида в затвора.
Слаба въздишка се дочу откъм публиката в галерията. Дъглас хвърли ядовит поглед нагоре, сетне се обърна към Барас. Бащата сви рамене и същевременно тръшна книжата си върху масата, като че ли искаше да каже: „Съжалявам, но безнадеждно е.“
Барас се изправи на своя стол и остана неподвижен. Той прекара внимателно ръка по челото си, заслушан изглежда да чуе какво разискват колегите му около него.
Последва пауза от около една минута, сетне всред същата гробна тишина с очи втренчени над главата на Артур, Барас произнесе присъдата.
— Съдът разгледа внимателно вашия случай — заяви той, като си послужи точно с обичайната фраза, — но намира, че не може да ви освободи от вашите задължения.
Пазачът Колинс отведе Артур в килия 273, на третия етаж.
Артур влезе в килия 273 — два метра на четири и извънредно висока.
Стените бяха тухлени, боядисани в долната си част с жълто-кафява боя, а в горната — варосани. Високо над пода се виждаше едно мъничко прозорче с дебела желязна решетка, толкова мъничко, че едва ли можеше да се нарече прозорец. През него много малко светлина проникваше дори и в слънчеви дни. Една закрита електрическа крушка с външно запалване, разливаше слаба светлина в килията.
Леглото представляваше една дъска два метра на седемдесет и пет сантиметра, с одеяло, без сламеник. Над леглото имаше полица с порцеланова чаша и една чиния с лъжица и нож. Над полицата се виждаха окачени плоча и молив, а под плочата — сякаш да подкани към четене — една малка библия.
След като огледа килията, Артур се обърна и видя, че пазача Колинс още стои на вратата, като че ли иска да чуе мнението на затворника за килията. Горната му устна беше дръпната малко назад, а главата му издадена напред. Щом видя, че Артур няма какво да каже, Колинс се обърна и излезе безмълвно. Вратата се хлопна — тежка врата с малка дупка за надничане през нея. Артур седна върху дъската — сега негово легло. „Намирам се в затвора — мина му през ум. — Тук е затворническа килия, намирам се в затворническа килия. Не съм вече Артур Барас, сега съм само номер 115.“
В седем часа поднесоха вечеря. Извънредна вечеря, за новодошли — една паница супа, рядка като вода. Макар и да му се повдигаше, Артур направи усилие и изяде супата.
„Защо съм тука? — замисли се той. — Не защото съм извършил убийство, а защото отказвам да го направя.“
Както седеше, внезапно се дочу един особен звук, подобен на виене, който го накара да се стресне. Виенето идваше отдолу, от най-долния етаж на затвора, от карцера — животинско виене, нечовешко, необуздано.
Артур напрегна слух. Виенето се проточи, стана пискливо. После изведнъж спря. Последвалата тишина му се стори зловеща, защото Артур неволно се замисли по какъв начин е било спряно виенето.
Затворникът започна да крачи из килията. Той зачака виенето да започне отново, но то не се повтори. Ненадейно се чу звънец, лампата угасна.
В пет часа и половина сутринта, още в тъмни зори, звънецът пак удари. Артур стана, изми се, облече се, сгъна одеялото, почисти килията. Току-що бе привършил, ключът щракна. Пазачът хвърли няколко торби в килията и каза „Закърпи ги!“, сетне тръшна вратата.
Читать дальше