Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Той внимателно хвърли поглед към нея. Млада жена, седнала чак на другия край на седалката, загледана право пред себе си. Той чувстваше, че тя цялата е напрегната, в положение на отбрана. Джо разбра, че трябва да бъде извънредно внимателен… никакъв натиск с коляно, колкото и нежно… съвършено друга тактика… седмици, може би месеци… той трябва да действа бавно, извънредно предпазливо. Предусещаше по някакъв странен начин, че тя почти го мрази.

— Ако обичате, карайте малко по-бързо — каза тя. — Трябва в шест часа да бъда в магазина.

— О, разбира се, мисис Милингтън. — Той натисна с крак педала и даде газ. Машината се втурна с по-голяма скорост, но от това водата започна да пръска още по-силно и замъгли съвсем стъклото отпред. Движеха се по съвършено открита местност, вятърът беше извънредно силен. Колата, само с един тънък гюрук отгоре против слънце, без странични стъкла, беше изложена на пълната стихия на проливния дъжд.

— О — извика Джо, — дъждът ви мокри страшно много.

Лаура вдигна яката на палтото си.

— Добре съм.

— Съвсем не сте добре. Вижте! Измокрили сте се. Ще се измокрите до кости. Ще спрем само за една минута. Трябва да се скрием някъде. Същински потоп е.

Дъждът действително се изливаше като из ведро и Лаура, без дъждобран, започна да се мокри твърде много. Очевидно до няколко минути тя щеше да се накваси до кости. Въпреки това тя не се обади и не каза нищо. Джо, обаче, щом съгледа една стара църква вляво зави рязко колата към нея и спря със силно скърцане на спирачките.

— Бързо! — подкани той Лаура. — Ще влезем тук. Ужасно е. — Хвана я за ръката, принуди я да слезе от колата със своята неочаквана постъпка; после потича заедно с нея по тясната пътечка, до ниската врата на църквата. Вратата беше отворена. — Тук вътре! — извика Джо. — Ако не влезете, ще се простудите до смърт. Ужасно е, ужасно!

Двамата влязоха вътре. Намериха се в една мъничка стая; тя им се стори топла след ледения вятър навън. Помещението беше полутъмно; усещаше се мирис на свещи и тамян.

Джо изведнъж забеляза, че Лаура трепери, застанала до една от пейките, със стиснати една в друга ръце.

— Боже мой — каза той в своя тъй хубав тон на самоупрекване. — Как не забелязах! Жакетът ви е съвършено мокър. Позволете да ви помогна да го свалите.

— Не. Добре съм. — Тя отбягна да го погледне в очите, но захапа силно устните си.

Той долови смътно, че в нейната душа се води някаква прикрита, тайнствена борба.

— Но вие трябва да го съблечете, мисис Милингтън — каза той с все същия тон на съжаление, на успокоителна доброта и попипа с ръка вътрешната страна на жакета.

— Не, не — смънка тя. — Добре съм, казвам ви, добре съм. Не искам да стоя тук. Не трябваше да идваме тук. Дъждът…

Гласът на Лаура прегракна. Тя бързо съблече сама жакета, започна да диша бързо; той виждаше неспокойното издигане и спускане на гърдите й под бялата копринена блуза, мокра на места и залепнала за кожата. Нейното самообладание бе изчезнало. Очите й блуждаеха изплашено. Тя отново потрепери. Тогава Джо изведнъж разбра. Задушителна горещина се разля по цялото му тяло и той пристъпи към нея.

— Лаура — каза той задъхан, — Лаура…

— Не, не. Искам да си отида, искам… — преди тя да довърши думите си, неговите ръце я обгърнаха. Двамата се прегърнаха с бесен порив, устните им затърсиха жадно устните на другия.

Делото на Артур бе насрочено пред съда в Слискейл един вторничен ден, в десет часа сутринта. Баща му беше председател на съда; Артур пристигна в съда, в училището на Олд Бетел стрийт, точно в десет часа без пет.

Родам, дежурният полицай, съобщи на Артур, че неговото дело е първо по ред и с един бърз знак го въведе в заседателната зала.

При влизането на Артур в залата започнаха възбудено да шепнат.

Той вдигна глава и видя, че галерията е претъпкана с публика. Артур позна измежду тях около двадесет работници от мината. Имаше също и голям брой жени, жени от терасите и от града. Пейката на репортерите беше пълна. Двама фото журналисти бяха застанали до един прозорец.

Артур бързо сведе очи и почувства с болка в душата си каква сензация предизвиква неговото дело. Той чувстваше своето положение с болезнена яснота, долавяше и ненавистта на тълпата, страдаше ужасно. Чувстваше се като вулгарен престъпник.

Съдебните заседатели влязоха един след друг през страничната врата, придружени от секретаря Рътър и капитан Дъглас, висок човек със зачервено лице на лунички. Родам, застанал зад Артур, му каза „Станете!“, и Артур стана. После той вдигна глава и очите му като хипнотизирани се спряха върху неговия баща. Барас тъкмо в тоя момент заемаше своето място като председател на съдебните заседатели. Артур впи очи в баща си, седнал там в качеството си на съдия. Той нямаше сила да отдръпне очите си, чувстваше се като оплетен в някаква омагьосана мрежа, хипнотизиран от напрежението.