Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Да. Да, Джо, не се вълнувай толкова много. Съжалявам, че ти го казах ненадейно, без да се подготвя предварително. Но сега е война, нали! Във време на война все неочаквани работи стават. Скоро ще се опознаеш с работата. Аз смятам, че няма да ме разочароваш.

Стихийна радост обзе Джо. На мястото на Клег… той, Джо!… директор на фабриката!

— Както виждаш, аз имам вяра в тебе, Джо — обясни Милингтън сърдечно. — И съм готов да докажа моята преценка за тебе, затова именно ти предлагам тоя пост.

В тоя момент телефонът в хола позвъни и преди още Джо да има време да отговори нещо, Лаура влезе в стаята.

— Тебе викат, Стенли — каза тя.

Стенли се извини и отиде на телефона.

Настъпи мълчание. Джо чувстваше присъствието на Лаура, чувстваше присъствието й тъй, застанала на вратата до него, с поглед устремен в него. Буйна радост туптеше в жилите му; той се чувстваше силен, опиянен, зашеметен от сладостното съзнание, че живее. Джо вдигна очи и срещна нейния поглед. Обаче тя отбягна погледа му и каза кратко:

— Ще пием кафе в хола, преди да си отидете!

На втория неделен ден през септември 1915 година автомобилът на Хети се спря пред къщата на Барас. Застанал на прозореца на трапезарията, с ръце пъхнати в джобовете на панталоните си, Артур Барас видя, когато Хети слезе от автомобила и се запъти, прелестна в своята униформа, към входната врата.

Артур знаеше, че Хети днес ще дойде у тях. Не беше възможно да не знае за нейното идване. Леля Кари беше споменала, майка му беше споменала, а в събота на обяд Барас наведе очи на масата и каза с необикновена важност:

— Хети ще дойде утре на чай. Взела е отпуск специално за тоя случай.

Артур не бе отвърнал нищо. Те да не го мислят за глупак? В тая дума специално се криеше нещо и зловещо, и смешно.

През последните осем месеца Хети често бе идвала на гости в дома на Барас. Хети беше една от първите доброволки в Организацията на милосърдните сестри и сега бе получила офицерски чин в щаба на организацията, в Тайнкасъл. Но на днешния ден Хети си бе взела отпуск.

Тя влезе в стаята и щом видя Артур, застанал пред прозореца, усмихна се весело и му протегна двете си ръце с радостен трепет.

— Ти си ме очаквал — каза тя. — Колко мило от твоя страна, Артур.

Хети беше извънредно весела, но именно тъй бе очаквал да я види. Той не се усмихна, а само отвърна сухо:

— Да, очаквах те.

— Говориш така, сякаш не се радваш на моето идване. Но аз зная, че нямаш желанието да бъдеше нелюбезен към мен. Казвай сега, какво да правим? Да излезем ли на разходка?

Артур се изчерви леко и обърна очи встрани, но миг след това каза:

— Добре тогава. Да излезем на разходка.

Младежът стана, взе си шапката и палтото; излязоха на разходка. Тръгнаха по обичайния път, макар че от няколко месеца насам не бяха минавали по него — през Слюс Дийн. Закрачиха мълчаливо. Когато стигнаха до края на алеята, седнаха върху ствола на един дъб, изкоренен от едно разместване на земния пласт. Кулите на „Нептун“ се очертаваха черни срещу ясния фон на небето и морето. Артур се загледа в кулите, издигнати над шахтите на бащината му мина.

— Артур — извика Хети, — защо си се загледал тъй към мината?

— Не знам — каза той с огорчение. — Работата върви много добре. Каменните въглища се продават по петдесет шилинга тона.

— Не е тази причината — каза тя, тласкана от своето любопитство. — Искам да ми кажеш, Артур. Толкова особен си станал напоследък, съвсем не приличаш на себе си. Кажи ми, мили, мога ли да ти помогна с нещо.

Той се обърна към Хети; топлота прозираше през неговото огорчение. Той почувства силен порив да й каже, да сподели с нея страшната мъка, която го потискаше и смазваше самата му душа.

Той каза с тих глас:

— Не мога да забравя катастрофата в „Нептун“.

Тя остана поразена, но го прикри, само отговори, както би отговорила на едно разтревожено дете:

— В какво отношение, мой мили Артур?

— Аз вярвам, че катастрофата можеше да бъде предотвратена.

Тя се загледа в неговото тъжно лице, отчаяна, но със съзнанието, че трябва да разбули докрай тая мъчителна загадка.

— Действително, нещо те измъчва, мили Артур. Да можеше да ми го кажеш!

Той я изгледа и каза бавно:

— Аз смятам, че животът на всички тия хора, които загинаха в мината, бе подложен на най-опасен риск и то съвсем безотговорно, Хети. — Той веднага се спря. „Каква полза да й казва — помисли си той. — Тя никога няма да го разбере.“