Артур се разхождаше из приемната, очевидно в състояние на силна нервна възбуда и когато Дейвид влезе в стаята, той явно се сепна. Изгледа Дейвид за миг със своите големи, помътнели очи и бързо го пресрещна.
— Съжалявам много, че ви правя главоболие — каза той, — но бях просто принуден да дойда при вас. — С рязко движение той се отпусна в един стол и закри лицето си с ръце. — Аз зная какво чувствате вие, и ни най-малко не ви упреквам. Не бих ви упрекнал даже и ако бяхте отказали да ме приемете. Но аз бях принуден да дойда; в такова състояние съм, че трябваше непременно да се срещна с вас. Аз винаги съм ви обичал и съм се надявал на вас, Дейвид. Аз мисля, че само вие можете да ми помогнете.
Дейвид седна тихо на масата, срещу Артур. Различието между двамата беше особено трогателно: единият разкъсван от болезнено вълнение, другият — с твърдо самообладание, със сила и сдържаност, изписани по лицето му.
— Какво искате от мене? — запита Дейвид.
Артур откри изведнъж очите си и ги впи с отчаяна напрегнатост в Дейвид.
— Истината, това искам аз. Нямам покой, не мога да спя, не мога да бъда спокоен, докато не я узная. Искам да зная, виновен ли е моят баща за катастрофата. Вие трябва да ми помогнете.
Дейвид отбягна неговия поглед, поразен от странното чувство на съжаление, породено за кой ли път от присъствието на Артур.
— Какво мога да сторя аз? — запита той с тих глас. — Аз казах пред анкетната комисия всичко, каквото има да казвам. Не пожелаха да ме изслушат.
— Може да подновят анкетата.
— Каква полза ще има?
Едно възклицание се изтръгна от гърдите на Артур, един звук сподавен в огорчение, нещо средно между смях и ридание.
— Истината! — викна Артур буйно. — Най-обикновената почтеност и правда. Помислете си за загиналите, затрупани ненадейно, за страшната им смърт. Помислете си за страданията на техните жени и деца. Ох, боже мой! Нямам сили да си помисля за това. Ако моят баща е виновен, ужасно жестоко е като си помисли човек, че може да бъде потулено и забравено.
Дейвид стана и отиде до прозореца. Той искаше да даде възможност на Артур да се окопити. После каза:
— И аз отначало имах същите чувства като вас. И по-лоши, може би… омраза… страшна омраза. Но се опитах да се овладея. Не е лесно. Човешката природа е създадена да храни такива жестоки чувства. Когато някой хвърли върху вас бомба, първото ви желание е да я грабнете и да хвърлите назад върху него. Говорих по всичко това с Нъджент, когато беше тука. Много хубаво щеше да бъде да можехте да се срещнете с него, Артур; той е най-мъдрия човек, какъвто съм срещал в живота си. Но да хвърли човек бомбата назад, никаква полза няма. Много по-добре е да не обръщате внимание на човека, който я е хвърлил, а да съсредоточите усилията си в организацията, която е направила бомбата. Няма полза да се търси лично наказание в тая катастрофа в „Нептун“, когато вината е в цялата стопанска система зад катастрофата. Разбирате ли какво искам да кажа, Артур? Няма полза да се откърти само един клон, когато болестта е в самите корени на дървото.
— Значи ли това, че нищо няма да направите? — запита Артур отчаяно. Думите сякаш се затегнаха в гърлото му. — Нищо? Абсолютно нищо?
Дейвид поклати глава; лицето му остана неподвижно и тъжно.
— Аз ще се опитам да направя нещо — каза той бавно. — Само веднъж да се отървем от войната. Не мога да ви кажа кога, не мога да ви кажа и как. Но, вярвайте ми, ще се опитам да направя нещо.
Настана продължително мълчание. Артур прекара ръка по очите си с нервно, изплашено движение. Пот бе избила по челото му. Той стана да си върви.
— Значи няма да ми помогнете? — каза той със сподавен глас.
— Откажете се от тая мисъл, Артур — каза той с искрено съчувствие. — Не се оставяйте да се втълпи в главата ви. Ще навредите най-много на себе си. Забравете я.
Артур се изчерви силно, неговото слабо младежко лице придоби разколебан, изплашен вид.
— Не мога — каза той със същия измъчен глас. — Не мога да я забравя.
Към края на септември Джо Гаулън напусна Слискейл и се отправи за леярницата на Милингтън в Яроу и поиска да се яви пред своя предишен господар, мистър Стенли.
Стана нужда да чака безкрайно дълго. Мистър Стенли си блъскаше главата с непонятните за него новости в договорите за доставка на муниции; защото той сега печелеше чисто по хиляда лири на седмица от производството на ръчни бомби, шрапнели и осемкилограмови снаряди.
Читать дальше