Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Обаче нито чакането, нито намръщения поглед на Фулър, началника на канцеларията, смутиха Джо. Той влезе смело в кабинета на господаря.

— Аз съм Джо Гаулън, мистър Стенли. — Джо се усмихна почтително, но същевременно и самоуверено. — Може да не си спомняте за мене. Бяхте обещали да ми намерите работа, когато се върна при вас.

Стенли, седнал по риза пред една маса с разхвърляни в безредие по нея книжа, вдигна глава и погледна към Джо. Стенли беше сега малко по-пълен в лице, също и в корем бе наддал малко. Лицето му сега беше малко по-бледо, косите му бяха започнали да оредяват отпред на челото, очите му имаха изморен вид. Общо взето, Стенли бе станал по-раздразнителен. Той се намръщи и изведнъж си спомни за Джо, но остана доста изненадан. Неговият спомен за Джо се преплиташе с известни мръсотии и неприятности. Той каза озадачено:

— Спомням си. За нещастие, засега нямаме нужда от леяри. И после, защо не си в армията? Такъв здрав, млад мъж като тебе трябва да бъде сега на фронта.

Веселото изражение по лицето на Джо се стопи изведнъж и вместо него се изписа отчаяние.

— На два пъти ме отхвърлиха, сър. Няма смисъл да правя нови постъпки. Намират нещо в коляното ми, някакво сухожилие или нещо подобно… трябва да се е повредило, когато съм се боксирал.

Стенли нямаше причини да смята, че Джо лъже. Настъпи мълчание, сетне той забеляза:

— Изглежда, че идваш тъкмо навреме, Гаулън. Не ми достигат хора, главно поради постъпванията в армията, защото аз никого не спирам, щом иска да постъпи. Имам нужда от един управител на машинното отделение, защото не мога да бъда на три места наведнъж; мисля да направя един опит там с тебе. Шест лири на седмица и един месец за проба. Какво ще кажеш?

Очите на Джо светнаха. Предложението беше нещо много повече, отколкото бе очаквал; той с мъка можа да прикрие своето нетърпение.

— Съгласен съм, мистър Стенли — измънка той. — Дайте ми възможност да покажа какво мога да направя.

В края на първия месец оборотът в машинното отделение показа силно увеличение и Милингтън остана доволен. Той се поздрави за добрия избор, повика Джо в своя кабинет и го похвали лично, после потвърди назначението му. Джо очевидно не се жалеше в усилията да бъде полезен на своя господар.

Милингтън никога не отиваше в магазина, обаче Джо вървеше по петите на своя господар: ту докладваше какво се върши, ту препоръчваше някакво нововъведение, ту отиваше с някаква нова идея… с една дума, въплъщение на усърдност и преданост. Както сам Джо се изрази, целта му бе да се набива в очите на Стенли със своето преголямо старание. Тъй като Стенли по характер беше склонен да се обърква и смущава, щом му се струпа повечко работа наведнъж, той скоро започна да гледа на Джо като на извънредно способен и предприемчив човек.

С всеки нов месец Джо все повече насочваше вниманието си към поставената от него цел — да изплува. И колкото повече съсредоточаваше силите си, толкова повече очите му се насочваха към машинното отделение и към Сим Портърфилд.

Сим беше нисък, мълчалив човек, с хлътнало лице, с малка черна брада, с набожна свадлива жена и слабост към играта с дискове.

Най-голямата мъчнотия за Джо в случая се криеше в порядъчния характер на Сим — никога не пиеше повече от половин литър вино, не обръщаше никакво внимание на жените, никога не посягаше даже на едно гвоздейче от фабриката.

Джо започна да се плаши, че никога не ще успее да залови Сим в клопка, докато една вечер, във вечерния здрач, на излизане от леярницата, някакво непознато лице му пъхна в ръцете някакви позиви и изчезна към Плат Лейн. Джо хвърли равнодушен поглед към позивите под светлината на най-близката лампа:

Другари! Работници от всички страни! Долу войната! Не позволявайте на подстрекателите да ви пъхат пушка в ръцете и да ви изпращат да избивате германски работници! Не забравяйте как потушават те вашите стачки, когато се борите за по-човешки надници! Те не могат да водят тази война без вас! Спрете я незабавно!

На следния ден Джо беше извънредно любезен, влизаше и излизаше от машинното отделение, обядва заедно със Сим в един ъгъл на лавката; после лицето му изведнъж стана твърде сериозно и той поиска да бъде приет от Милингтън. Джо остана продължително време в канцеларията на разговор със Стенли.

Същата вечер в шест часа, когато свирката изсвири и работниците забързаха да се обличат и започнаха да излизат от фабриката, Стенли и Джо застанаха на изхода. Лицето на Милингтън гореше от възмущение. Когато Сим се появи на вратата, Стенли протегна ръка и го спря.