Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Портърфилд, ти подстрекаваш към бунт работниците в моята фабрика.

— Какво? — запита Сим глупаво.

Всички се обърнаха слисани.

— Недей отрича! — Гласът на Стенли трепереше от ярост.

— Нищо не съм направил, сър — зина Сим.

— Ти си най-безсрамен лъжец — изкрещя Стенли. — Видели са те да разпространяваш позиви! Какво е това във вътрешния ти джоб? — Той измъкна една пачка позиви от вътрешния джоб на Сим. — Гледай! Това нищо ли е? Бунтовническа отрова! В моята фабрика! Веднага да си обираш парцалите!

— Но, слушайте, мистър Милингтън… — извика Сим гневно.

Никаква полза! Стенли обърна гръб и се отдалечи, придружен от Джо. Пет минути по-късно, когато Сим излезе с неуверени стъпки от фабриката, грамадна тълпа го очакваше навън. Яростен вик се понесе.

— Ето го проклетия германофил! Ето го предателя, момчета! Дръжте го!

Всички се нахвърлиха върху Сим.

Три месеца минаха оттогава. Един мразовит следобед към края на ноември, Джо — сега вече главен надзирател на леярницата и на машинното отделение — се случи на съвещание със Стенли по някакви повредени калъпи. В тоя момент Лаура влезе в кабинета на мъжа си.

— Ще бъда готов след една минутка, Лаура — каза Стенли. — Ти се познаваш с Гаулън, нали? Джо Гаулън. Единственият човек във фабриката, който работи както трябва, освен мене, разбира се.

Джо измънка няколко вежливи думи, прибра своите книжа и напусна кабинета.

Стенли се прозя и захвърли писалката.

— Уморен съм, Лаура — каза той, — капнал съм. Пих много джин снощи, не можах и да си отспя. Парите се сипят като из ведро, но каква полза. Клег е още на легло, а пък аз не мога повече да издържам, много се преуморявам. Трябва да го пенсионирам и да си взема нов директор.

— Разбира се — съгласи се тя с него.

Стенли сподави една нова прозявка, с тъпи, сънливи очи.

Лаура заглади меката кожа на своята яка с бледите си гъвкави пръсти, сякаш се наслаждаваше на тяхната свилеста мекота.

— Защо не направиш един опит с тоя Гаулън? — подхвърли тя нехайно.

Стенли я изгледа с изненада.

— Гаулън ли! — викна той с хрипкав смях. — Джо Гаулън, директор на фабриката! Смешно е!

— Вярно, може да е смешно — забеляза тя безразлично. — Аз не разбирам от тия работи. — Тя се обърна към вратата, но той я последва.

Стенли потърка брадата си нерешително.

— Все пак, как да кажа, страшно способен човек е. Дявол да го вземе, Лаура, все пак може да има смисъл да направя както ти казваш.

Два дни след това Стенли си избра една пура, запали я и бутна кутията през масата към Джо.

— Заповядай, Гаулън — каза той. — Ще ги харесаш.

Джо взе една пура със смирен и признателен поглед.

Стенли го бе поканил на вечеря съвсем случайно. Лаура се бе държала мило, но на разстояние, докато най-сетне след вечеря ги остави двамата насаме.

Последва продължително мълчание. Стенли протегна краката си под масата, поосвободи стомаха си, дръпна веднъж от пурата и погледна Джо в лицето.

— Гаулън, знаеш ли — промълви той най-после, — доволен съм от тебе.

Джо се усмихна скромно и се зачуди в себе си какво ли ще има още да последва.

— Аз съм човек с либерални разбирания — продължи Стенли самодоволно. — За мене няма никакво значение какъв е един човек, щом като е почтен. Може да бъде син на херцог, или син на метач, пет пари не давам, все ми е едно, стига да е почтен, способен човек. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да, разбирам, мистър Стенли.

— Тогава, слушай какво, Джо — продължи Милингтън. — Ще продължа по-нататък, щом като разбираш какво искам да кажа. Наблюдавал съм те много отблизо последните един-два месеца и съм много доволен. — Той прекъсна думите си, завъртя пурата в уста, загледа се в лицето на Джо изпитателно. После Стенли продължи: — С Клег е свършено, това е точка номер едно. Точка номер две: имам една идея, Гаулън… искам да направя един опит с тебе, да те направя директор на фабриката.

Джо насмалко остана да припадне.

— Директор! — промълви той тихо.

Милингтън се усмихна.

— Предлагам ти длъжността на Клег. Остава ти сега да видиш дали ще можеш да я вършиш.

Джо се развълнува тъй много, че стаята започна да се върти около него. Той бе подушил, че нещо се готви, но никога не би могъл да допусне нещо чак дотолкова голямо! Лицето му стана бяло като вар, той изпусна пурата си върху пепелника.

— О, мистър Стенли — зина той. Тоя път не стана нужда да се преструва, толкова естествено и убедително беше движението му. — О, мистър Стенли…