Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Джени му донесе чехли. Нещо необикновено от нейна страна, обаче тя напоследък бе станала твърде необикновена, вечно разтревожена и безпокойна, почти свенлива, угаждаше му в най-малките дреболии, сякаш потисната от неговата мрачна мълчаливост.

Дейвид благодари на Джени с поглед. Той долавяше мириса на вино, на вино порто в нейния дъх, но не каза нищо; беше говорил тъй често по тоя въпрос и му бе вече омръзнало. Тя пиела — тъй казваше Джени, — много малко, само по една чашка, когато се чувствала отпаднала, отчаяна. Позорът — според както тя се изрази — от неговото уволнение от училище, естествено, я предразполагало към бутилката.

Дейвид отвори писмото и го прочете бавно, внимателно; после го сложи върху коляното си и се загледа в огъня. Лицето му беше сковано, безстрастно, сериозно. През тия шест месеца от злополуката в мината насам, той сякаш бе възмъжал с десет години.

Джени започна да се движи из кухнята и се правеше на твърде заета, но от време на време хвърляше бегъл поглед към него, като че ли любопитна да узнае какво пише в писмото.

— Нещо важно ли е? — запита най-после. Тя не можа повече да се стърпи, думите се изплъзнаха от устата й.

— От Нъджент е — отговори той.

— Аз мислех, че е за работа; омръзна ми вече да ходиш без работа.

Той се изправи и я погледна.

— В известно отношение пак е за работа, Джени. Отговор на едно мое писмо до Хари Нъджент от миналата седмица. Той постъпва в санитарните части, отива във Франция като носач на носилки, и аз реших, че ни ми остава нищо друго, освен и аз да постъпя.

Джени трепна… новината оказа върху нея необикновено силно въздействие. Лицето й изцяло позеленя, заприлича на призрак; цялото й тяло се сви. Тя го загледа изплашена. За миг на Дейвид му се стори, че жена му ще изгуби съзнание; напоследък тя имаше някакви странни припадъци. Той скочи и отиде при нея.

— Недей се тревожи, Джени — каза той. — Няма никаква причина да се плашиш.

— Но защо трябва да постъпваш? — издума тя със своя разтреперан глас. — Защо ще оставиш тоя Нъджент да те мъкне подир себе си? Ти не вярваш във войната, защо тогава искаш да отидеш?

— Мъчно е да ти обясня, Джени. Ти знаеш какво ти казах… след катастрофата… откогато ме уволниха от училище… аз преподавам всякакви предмети. Сега ще скъсам с всичко и ще вляза във федерацията. Но докато трае тая война, почти няма възможност да направя тук това, което съм си поставил за цел. Трябва да се махна оттук за известно време. Освен това и Хари Нъджент отива. Нищо друго не ми остава.

— Ох, недей, Дейвид — завайка се тя. — Ти не можеш да отидеш.

— Но, Джени…

— Ти не можеш да ме оставиш сега. — Тя беше почти извън себе си, нейните думи бяха бързи, като вихрушка. — Ти си мой мъж, не можеш да ме оставиш. Не виждаш ли, че аз… че ние ще имаме бебе…

Настана пълно мълчание. Нейното съобщение го порази, той нито за миг не бе подозирал такова нещо. После тя започна да плаче и той я обгърна с две ръце.

Тя се сгуши и започна да ридае, притисна се в него. Кръвта се върна в нейното лице; тя сякаш почувства облекчение, щом му каза. Джени добави:

— Ти няма да ме оставиш сега, Дейвид, нали, или поне, докато нашето бебче не се роди?

Имаше нещо почти жаловито в нейното нетърпеливо бързане да подели бебето с него, но той не го забеляза.

— Разбира се, Джени, няма да те оставя.

— Обещай ми!

— Обещавам ти.

Той улови брадичката й нежно с пръсти и повдигна разплаканото й лице към себе си. Като я погледна в очите, Дейвид каза:

— Няма да мисля вече за постъпване в армията, докато ти не се оправиш, Джени. — Той се спря и я погледна право в очите. Тя отново почувства смътен страх. Сетне той добави: — Но и ти трябва да ми обещаеш, че ще престанеш с това пиене, с това проклето порто, Джени.

— О, да, Дейвид, обещавам ти — завайка се тя пак. — Аз наистина ти обещавам, кълна ти се, ще се поправя. Ти си най-добрия съпруг на света, Дейвид, пък аз съм една глупачка, лоша… Но, ох, Дейвид…

Той я притисна и започна да я утешава; неговата нежност се съживи и засили. След пълния мрак в своята душа той почувства един лъч на надежда. Пред очите му се мерна картината на един нов живот, как възкръсва от смъртта… едно синче… негово и на Джени… в своята слепота той се почувства щастлив.

Изведнъж звънецът иззвъня. Джени изтича да види кой е и се върна след минутка, задъхана и развълнувана.

— Мистър Артур Барас — съобщи тя. — Иска да се срещне с тебе.

Настъпи мълчание. Тази среща сякаш не му се виждаше тъй важна. Дейвид стана от стола и се запъти бавно към вратата.