Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

След смъртта на Нед, Суи Месър полудя. Като другите и той бе стоял дълго време тихо на мястото си. Но сега той скочи на крака. Застанал в тъмното, другите чувстваха неговото безумие.

Той занарежда:

— Виждам ги! Виждам седемте ангели пред Бога! Чувам тръбите им. Бог ми праща откровение.

Отначало се опитаха да не му обръщат внимание, но той продължи:

— Чувам, свирят с тръбите си. Първият ангел тръби, започна сетне да вали градушка, размесена с кръв.

Хюги се обади:

— Ох, човече млъкни, за бога!

Обаче Суи подхвана още по-силно:

— После вторият ангел тръби, една голяма планина, пламнала в огън, хвърлят в морето, и третата част на морето става на кръв. Не е вода, братя, кръв е. Не ни докара вода тука, ами кръв.

Хюги се изправи и седна, после каза:

— Бога ми, не мога да търпя вече.

Но Суи продължи унесен в захлас:

— Третият ангел тръби, и звездата Пелин пада. Пелин и жлъчка е късметът ни, братя на земята; съсипва ни алчността човешка. И четвъртият ангел тръби, и петият; друга звезда пада в бездънната шахта, пушек изкача от шахтата. Ние сме в шахтата, братя; въздухът е черен от пушека. Наказание ще се струпа на главата на ония на големите места, които ни докараха тука. Виждам го, братя. Дадена ми е силата да пророкувам. Аз съм пророкът, в райската шахта.

Роберт разбра, че Суи е полудял.

Гласът на Суи се засили, превърна се в крясък, започна да ехти из галерията, сякаш таванът на галерията ще се срути отгоре им.

Хюги изпъшка:

— Не мога да търпя вече.

Той пропълзя до Суи, напипа с ръце краката му.

Суи продължи със страшен глас:

— Сега и седмият ангел започва да тръби…

Но преди седмият ангел да затръби, Хюги хвана Суи за коленете и го дръпна. Суи падна на земята и изпъшка. Гласът му се проточи жаловито; той продължи да ридае няколко минути, после се умири.

Суи се бе изтощил със своето пророкуване. Той поплака малко, сетне издъхна.

След него умря Пат Риди. Момчето се отпусна в ръцете на Роберт, с глава върху гърдите на Роберт, като малко дете на гърдата на майка си. То побълнува малко накрая, преди да свърши. Най-после каза:

— Хайде, мамичко, много ще ти благодарим.

След това Роберт повика всички по ред, сетне каза:

— Само аз и ти сме останали, Хюги, момчето ми.

Роберт бе изгубил вече всяка надежда. Той се беше ослушвал, ослушвал, без да се чуе никакъв звук от идването на хора. Трябва да са срещнали нещо на пътя си… вода или някое страшно срутване. Той нямаше вече сили да се надява, нито да се озлобява.

Той полека отмести тялото на Пат от себе си и сложи ръка около рамото на Хюги. Той никога, може би, не бе грижовен достатъчно за Хюги. Хюги твърде много приличаше на него… твърде мълчалив, свит. Не беше обичал достатъчно сина си Хюги.

Времето минаваше. Най-сетне слаба въздишка премина по тялото на Хюги.

Времето минаваше. Роберт целуна Хюги по челото, опита се да кръстоса вкочанените му ръце на гърдите, както бе скръстил ръцете на Хари. Нямаше сили да го направи. Той само прочете „Отче наш“ тихо.

Времето минаваше, Роберт трепна, отвори очи и запали остатъка от свещта. Мина му пред ума, че ще бъде жалко да не я употреби. Щом на него остана свещта, не му се искаше да умре в тъмното.

Свещта хвърли жълтата си светлина върху безмълвните призрачни очертания на мъртвите трупове наоколо му. Роберт чувстваше, че и той скоро ще умре. Не се страхуваше, нищо не чувстваше, но в последния момент му се стори, че иска да пише на Дейвид… Той винаги беше обичал Дейвид.

Роберт затърси из джоба си бележника и молива, листчето, сетне се залови да мисли мъчително и написа:

Мили Дейвид, ще получиш тая бележка, когато ме намерят. Направихме всичко, каквото можехме, но полза никаква. Промъкнахме се във Флятс. Успях да телефонирам горе и Барас ни упъти към Скъпърхол, но това срутване ни спря. Много голямо срутване. Хюги току-що издъхна. Той умря без болки. Кажи на майка си да ни четат заупокойни молитви. Надявам се да напреднеш, Дейвид, да успееш в живота. Твоят татко.

Той се замисли за малко, без да съзнава, че мисли, сетне прибави на гърба:

П. П. Барас трябва да е имал плановете на стария рудник, неговите упътвания бяха верни.

Роберт сгъна книжката, сложи я под ризата си, на голо върху мършавите си ребра.

Сетне тялото му бавно се плъзна надолу и се отпусна. Той се изопна на гръб, с протегнати ръце, сякаш се моли. Мъртвите му очи останаха отворени. Роберт се вкочани сред своите мъртви другари.