Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Барас остана неподвижен.

— Планът не щеше да премахне коритото. Ние знаем, че ще има мъчнотии. Трябва да пробием с динамит нов път, над коритото.

— Боже господи — каза Хъдспет, сломен почти до сълзи, — тъй трябва да направим. Хайде тогава да се залавяме за работа.

Шест дни след като пробиването на новия път с динамит започна, работниците пробиха стената и излязоха отново на главната галерия, отвъд коритото. Изтощени, но ликуващи, спасителите се втурнаха напред. Обаче на шестдесет крачки западно отново спряха — пътят бе препречен от едно срутване на канари. Работниците се спряха отчаяни.

— Ох, боже мой — зарида Хъдспет. — Тия канари трябва да се простират на половин километър най-малко. Никога няма да стигнем до тях, никога! Край на всичко е това! — Сломен съвършено, той се отпусна срещу една канара и зарови лицето си в две ръце.

— Трябва да продължаваме! — каза Барас с внезапна сила. — Трябва, трябва да продължаваме!

Пръв умря Хари Брейс. Сърцето на Хари беше слабо, той не беше млад човек; самото му слизане във Флятс беше голямо изпитание за него. Той умря чисто и просто от изтощение. Никой не разбра кога и как е умрял, докато Нед Софтли случайно докосна с ръка неговото лице, покрито с мъртвешка студенина, и извика, че старецът е издъхнал.

Пат Риди, като най-млад, чувстваше най-силно болките на глада. Роберт имаше в джоба си три бонбона за кашлица. Той подаде един бонбон на Пат, сетне и втори. Колко време е минало между двата бонбона?… Пет минути или пет дни? Само един господ знае!

След втория бонбон, Пат прошепна:

— Много ми олекна, мистър, много.

Роберт се усмихна. Той се накани да даде на Пат и третия бонбон, но странната мисъл, че той е последен, го накара да се спре. „Ще го пазя за него“ — помисли си той.

Поради мрака, много мъчно можеха да пресмятат времето. Само Роберт измежду тях имаше часовник, но и той бе спрял, когато Роберт попадна във водата в Суели. Най-вече Хюги се измъчваше за времето. Той седеше край баща си със свити вежди, унесен в тежки мисли. Цялото му тяло беше в напрежение от това болезнено мислене. Най-сетне той каза тихо:

— Тате! Колко време има, откак сме тука?

Роберт каза:

— Не мога да ти кажа, Хюги.

— Но колко предполагаш, тате?

— Два дни, може и три.

— Искам да пиша на мама — каза Пат Риди и избухна ненадейно в плач.

— Добре — каза Роберт сериозно. — Ще пишеш на майка си. Аз имам молив. Кой има малко книга?

Нед Софтли имаше един бележник за записване теглото на вагонетките и го подаде на Роберт. Роберт откъсна един двоен лист, сложи го върху гърба на бележника и го подаде на Пат, заедно с молива, после запали свещта.

Пат взе книгата и бележника заедно с молива и изхълца от радост. Момчето започна веднага да пише със своите едри валчести букви: Мила мамо… сетне спря, наклони глава на една страна, прочете написаното. Мила мамо… Пат отново се спря. Мила мамо… той отново го прочете и спря. После заплака силно, плака горчиво… Пат беше едва петнадесетгодишен.

Роберт взе бележника и молива, и тесния двоен лист, пъхна ги в джоба си, после угаси свещта. Той прегърна Пат с лявата си ръка, като да го закриля. В това положение Пат заспа.

Втори умря Бенет, а шест часа по-късно — и Сет Колдър. Те бяха неразделни другари и бяха работили заедно близо четиринадесет години. Четиринадесет години бяха работили заедно, бяха пили и играли на карти наедно. Но никога не бяха и помисляли, че ще умрат наедно. От двамата Бенет беше по-тих. Сет Колдър, когато почувства, че силите му го напускат, започна да стене: Не искам да умра. Млад съм още. Имам млада жена. Не искам да умра! Все пак, Сет Колдър умря.

Останалите бяха вече толкова отслабнали, че нямаха сили да отместят труповете на Бенет и Сет Колдър. Освен това, на Роберт му бяха останали само две клечки кибрит, заедно с остатъка от свещта. Той даде последния бонбон за кашлица на Пат. Сега вече сигурно няма да мине много, докато дойдат спасителите от Скъпърхол. Сигурно! Ох, да идват по-скоро, божичко, защото иначе никаква полза няма да има!

Сега те само лежаха, без сили да се мръднат от място. Нямаха сила даже и да отиват до мястото, което употребяваха при нужда. Само лежаха неподвижно. Както лежаха, на Роберт му дойде една мисъл на ум. Той извикваше всяко име до три пъти. Ако и след третия път отговор не дойдеше, той знаеше, че е свършено.

Пръв Нед Софтли престана да отговаря. И той трябва да е умрял тъй тихо, като Хари Брейс. Нед винаги го бяха смятали за слабохарактерен, но той умря храбро, нито веднъж не се оплака.