Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Бедствието настъпи с една просто невероятна и гибелна бързина. Едва се бяха изминали петнадесет минути от момента на пробива и вече осемдесет и девет работници бяха мъртви — издавени, премазани или задушени.

Обаче Роберт и другарите му бяха все още живи. Те се намираха далеч навътре, в горния край на галерията, затова водата бе нахлула не към тях, а в обратната посока.

Роберт чу тътнежа и петдесет секунди след това усети обръщането на въздуха. Той разбра. В себе си той си каза: Бога ми, това е то!

Той се затича по главната галерия на Скъпър; шумът от нахлуващата вода заглушаваше ушите му. Той започна да гази във водата, все по-надълбоко… до глезените, до коленете, до кръста. Той знаеше, че трябва да бъде близо до Суели — ниската галерия със североюжна посока, напреки на главната галерия на Скъпър. Изведнъж почвата под нозете му изчезна и той се намери над дълбочините на Суели. Водата го издигна, докато главата му се удари в каменния таван. Той започна да дращи с ръце по тавана, започна да рита с крака из водата, да плува назад, откъдето бе дошъл.

Роберт разбра точно какво се е случило. Наводнението е изпълнило Суели до тавана; на едно продължение от петдесетина крачки водна преграда препречва главната галерия. Всички пътища за отстъпление са пълни с вода до тавана там, където се пресичат със Суели.

Той започна да кашля силно около една минута; сетне се обърна назад и пое обратния път по нанагорнището. Към средата на пътя Роберт се сблъска с малкия Пат Риди. Пат беше извънредно изплашен.

— Какво е станало, мистър? — запита той.

— Няма нищо, Пат — отговори Робърт. — Върви с мен.

Роберт и Пат стигнаха до горния край на нанагорнището и намериха там останалите мъже. Общо десет души, в това число Хюги, Хари Брейс, Том Риди, Нед Софтли и Суи Месър. Всички очакваха Роберт. Макар и да не им минаваше през ума, но те бяха единствените останали живи в цялата мина „Нептун“.

— Как е, Роберт? — извика един от тях и се загледа втренчено в лицето на Роберт, щом той стигна до тях.

— Ей тъй е — каза Роберт и се спря. Той изцеди водата от своето палто и подхвана: — Там долу са пробили една дупчица и са пуснали една капка вода в Суели. Трябва да търсим друг път.

Мълчание. Всички знаеха достатъчно добре какво означават неговите думи, та им мина желанието да говорят.

Роберт продължи, сякаш нищо не е станало:

— Затуй, момчета, тъй ще направим. Ще минем по галерията за въздух до Глоб, ще се измъкнем през Глоб.

Роберт извика при себе си Пат Риди и поведе мъжете към галерията за въздух. Той пълзеше напред, докато по едно време сметна, че трябва да са близо до Глоб. Изведнъж лампата им угасна, като че ли духната от някого. В същия миг Пат се задуши и рухна на земята край него. Този път не беше вода, а задушлив газ.

— Назад — каза Роберт, — всички назад.

Мълчание. Роберт се спря и се замисли. Лицето му беше измъчено. Щом като има газ в Глоб , помисли той, има и вода. Да, и Глоб е запушен, няма спасение през там. Тогава Роберт си спомни за телефона в далечния край на Скъпър Флятс.

— Не можем да влезем в Глоб, момчета — каза той. — Там има и газ, и вода. Ще се върнем назад до Скъпър и ще телефонираме горе на земята.

При думата телефон лицата на всички светнаха.

— Бога ми, Роберт, браво! — каза Слогър с възхищение.

Самата мисъл за телефониране ги накара да забравят мъките на обратния път през галерията за въздух; те не мислеха вече за мъките, нито си спомниха, че са заприщени. Мислеха само за телефона.

Роберт отиде до телефона. Лицето му беше извънредно бледо. Сега… — помисли си той.

— Ало, ало! — Гласът му, глас на човек пред прага на смъртта се издигна от черния гроб, пробяга в отчаяна надежда по наводнените жици, до повърхността на земята, на около две мили оттам.

Отговорът дойде мигновено.

— Ало, ало!

Роберт насмалко не припадна. Гласът на Барас, от канцеларията, повтаряше едно след друго: Ало, ало, ало, ало…

Роберт отговори трескаво:

— Фенуик на телефона, Скъпър Флятс. Оттатък водата е пробила. Девет души има тук откъснати, освен мене. Какво да правим?

Отговорът дойде незабавно, много твърд и ясен.

— Тръгнете по галерията за въздух до Глоб Коол.

— Глоб Коол е пълен до горе с газ и вода…

Мълчание. Тридесет секунди убийствена тишина… Сториха им се тридесет години.

— Слушай, Фенуик! — Барас сега говореше бързо, но всяка дума удряше слуша му остро и твърдо. — Трябва да отидете до старата шахта Скъпърхол. Към тая страна не можете да се измъкнете, и двете шахти са пълни с вода!