Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Сега Дейвид се бе отдал с ярост на своята собствена работа. Неговият окончателен изпит за дипломирането му се падаше на 14 декември, и той бе решил да се яви, да го вземе, ако ще да му струва главата. Вечното отлагане му бе омръзнало, той си затвори ушите за ласкателствата на Джени, изкара докрай лекциите си по кореспондентския курс и прекарваше всяка втора неделя при Кармикаел в Уолингтън. Той чувстваше, че всичко ще мине добре; въпросът беше сега само да бъде сигурен в успеха си.

Джени се превърна в нещастна, занемарена съпруга — Джени винаги ставаше дребнава, когато искаше ласки; тя вехнеше просто от скука. Оплакваше се, че никой не й идвал на гости, нямала никакви познати; търсеше да си намери приятелки.

Една вечер обаче, на 1 декември, когато Дейвид се върна от училище, Джени го посрещна със старото си веселие.

— Познай кой е в Слискейл? — запита тя ухилена до ушите. — Дейвид, никога не можеш позна, никога… Джо!

— Джо ли!? — повтори Дейвид. — Джо Гаулън?

— Да, да! — Джени кимна весело. — И да ти кажа, не изглежда да е добре. Когато го срещнах на Чърч стрийт, щях да падна на място от изненада. Разбира се, аз нямаше да му се обадя, за нищо на света… не бях много доволна от Джо Гаулън последния път, когато го видях, обаче той дойде при мен и ме заговори тъй любезно, както никога. Много по-вежлив е станал.

Джо дойде към седем часа. Беше облечен в светлокафявия си костюм, със златната верижка на часовника си; държанието му се отличаваше със сърдечна простота. Не беше нахален, нито вдигаше шум, нито се хвалеше… нищо, от което Дейвид би могъл да се плаши. Джо каза, че бил принуден да се завърне у дома, макар че никога не бе помислил за своя дом; Джо беше доста отчаян. Всъщност, той все още беше без работа.

Той обмисляше да се върне при Милингтън. Нали Стенли Милингтън сам му бе обещал работа, ако се върне? Да, той ще отиде при Милингтън, но засега още не.

Към Джени Джо се държеше много смирено, като виновен. Той хвалеше нейните порцеланови прибори, кърпите за хранене, роклята й, храната. Макар да бе запознат с по-богати ястия, отколкото студено месо и грах, изяде неочаквано много. Той остана силно изненадан, да, силно изненадан от големия напредък в социалното положение на Джени.

— Бога ми — повтаряше той едно след друго, — да си кажа право, нахраних се много по-добре, отколкото в Скотсууд Род. — Обноските му бяха твърде изтънчени. Той бе престанал да гони из чинията отделни грахови зърна и помогна на „дамите“. Беше по-красив от по-рано, тонът на гласа му издаваше благоговение към Джени.

Джени се чувстваше щастлива. Споменът за по-ранната постъпка на нейния „другар“ постепенно се заличи в нейната душа; тя се развесели, започна да се държи към него снизходително, стана приказлива като светска дама.

— Много се радвам, че пак се видяхме — каза Дейвид, когато Джо най-сетне стана да си върви.

— Колко много се зарадвах и аз като те видях, приятелю — каза Джо. — Вярвай ми, никога не съм се радвал толкова много в живота си. Ще остана тук една-две седмици; вярвам, пак ще се видим. Ела да се поразходим малко. Ела, ела, рано е още. О, дойде ми на ум. — Джо се спря и започна да си играе с верижката на часовника си — едно пристойно развлечение, според него. — Щях да забравя, Дейвид, днес дадох на стария всичките си пари, дадох му една пачка, цяла пачка. Всичко каквото имах. Натисна ме голяма щедрост, като го видях отново. Можеш ли да ми дадеш на заем едно-две парчета, докато ми изпратят от банката? Само две-три лири?

— Две-три лири… Джо? — Дейвид загледа Джо слисано.

— О, недей тогава. — Усмивката на Джо изчезна. По лицето му се изписа чувство на обида, на оскърбено приятелство и достойнство. — Остави, щом не искаш… за мене не е много важно… ще намеря лесно от някого другиго…

— О, Джо… — Оскърбеният вид на Джо преряза Дейвид като с нож. Той се почувства дребнав, отвратителен.

Дейвид имаше десетина лири, скътани в едно чекмедже в спалнята; пари спестени за разноски за последния му изпит; беше ги пестил дълго време, с големи усилия. Той каза изведнъж:

— Разбира се, ще ти дам, Джо. Чакай малко… — Той се затича горе, извади три лири от чекмеджето, върна се и ги подаде на Джо.

— Благодаря ти, Дейвид. — Вярата на Джо в човечеството снизходително се възвърна. Лицето му светна от радост. — Аз си знаех, че като стар приятел ще ми услужиш. Само до края на седмицата, да знаеш.

Навън, на улицата, Джо накриви леко шапката си. Когато каза лека нощ на Дейвид, гласът му прозвуча като благословия.