Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Обикновено Дейвид не излизаше от училище по-рано от четири часа. Но два дни по-късно главният учител дойде да поеме неговия клас, затова Дейвид можа да отърве един час по-рано.

И тъй, Дейвид се върна у дома в три и половина, вместо в четири и четвърт. Когато минаваше по полянката при Дюните, той срещна Джо Гаулън тъкмо на излизане от неговата къща.

Дейвид се спря. Закова се на място. Той не бе виждал Джо откогато му бе дал пари на заем. Стори му се много чудно Джо да се измъква от неговата къща, като че ли от своя къща излезе той. Обзе го силно смущение, още повече че и Джо се смути твърде много.

— Мислих си, че съм забравил бастуна си у вас оная вечер — обясни Джо и гледаше навсякъде другаде, но не и към Дейвид.

— Ти не дойде с бастун, Джо.

Джо се засмя и загледа нагоре-надолу по поляната.

— С бастун бях… винаги нося бастун, но може да съм го забравил на друго място.

— Да, така трябва да е. — Джо кимна с глава, усмихна се, забърза… забърза да се махне.

Дейвид продължи по пътеката и си влезе вкъщи замислен.

— Джени — каза той, — какво търсеше Джо тука?

— Джо ли? — Тя го погледна бързо, сетне се изчерви силно.

— Току-що го срещнах… излизаше от тази къща.

Тя се закова на място всред стаята, слисана от изненада, но скоро се окопити.

— Какво да направя аз като си го срещнал. Да не съм му пазачка. Дойде само да надникне, само за една минутка. Защо ме гледаш тъй?

— Нищо — отговори той и се обърна на другата страна. Защо Джени не му каза за бастуна?

— Какво нищо? — настоя тя сърдито.

Дейвид се загледа през прозореца навън. Защо е дошъл Джо по това време, когато знае, че той ще бъде на училище? Защо, за бога? Изведнъж едно обяснение му мина през ум — Джо е дошъл, когато знае, че няма да го намери вкъщи, Джо се смути като го видя; Джо бързаше да се махне; Дейвид всичко си припомни. Джо беше взел от него три лири на заем и още не може да му ги върне, затова се стеснява и го отбягва!

Лицето му се проясни, той се обърна към Джени.

— Джо дойде за бастуна си… Нали?

— Да! — извика Джени почти истерично и се хвърли направо в ръцете му. — Да, разбира се. Ти за какво си помисли, че е дошъл?

Успокоена, Джени вдигна към него своите сини, игриви очи и го целуна. Тя беше мила към него през цялата вечер, страшно мила. На следната сутрин тя даже стана преди него, макар да беше събота, за да му поднесе сутрешния чай. Когато го изпращаше следобед — Дейвид отиваше с велосипеда си да работи тоя ден с Кармикаел — тя се вкопчи в него и не искаше да го пусне.

Все пак тя го пусна след една последна гореща прегръдка, както тя сама я нарече. После Джени се върна вкъщи, затананика си весело, доволна, че Дейвид я обича; доволна от себе си; доволна от хубавото си свободно време до вечерта.

Разбира се, тя няма да пусне Джо за вечеря тая вечер; тя няма даже и да помисли за такова нещо… нахалник такъв, как може и през ум да му минава такова нещо. Той й каза да дойде само да си поговорят за хубавите им минали години… Може ли някой да повярва в това? Тя не пожела да тревожи Дейвид за това нахалство на Джо… една възпитана дама не говори за такива неща на мъжа си.

Тоя следобед Джени си направи една приятна разходка из града. При магазина на Мърчисън тя се спря, размисли и реши, че ще бъде много добре да има вкъщи едно твърде полезно нещо. Тя, следователно, влезе в магазина и най-елегантно поръча да изпратят една бутилка вино порто тоя следобед вкъщи… Но непременно, мистър Мърчисън!

В седем часа Джо позвъни на вратата. Джени отиде да отвори.

— О, пак идваш — извика тя изумена. — След всичко, което ти казах!…

— О, недей така, Джени… Дженичка — каза Джо умолително. — Недей да бъдеш жестока.

— Как може да си помислиш такова нещо! — каза Джени. — Реших да не те пускам вкъщи.

Все пак тя го пусна. И не го пусна да си отиде, освен когато бе станало много, много късно. Лицето й беше зачервено, косите й разрошени, очите й мътни. Бутилката с вино порто беше изпразнена.

В понеделник, 8 декември, много рано сутринта, работниците влязоха в Скъпър Флятс — сто и пет души, от тях осемдесет и седем мъже и осемнадесет момчета.

Част от тях отидоха нагоре по главния тунел. В това число бяха Роберт Фенуик, Хюги, Слогър Лиминг, Хари Брейс, Суи Месър, Том Риди, Нед Софтли, по-младият брат на Том Риди — Пат, петнадесетгодишно момче; то влизаше сега за пръв път във вътрешността на мината.

Роберт беше в добро настроение. Чувстваше се добре, изпълнен от надежда. През последните няколко месеца той се бе убедил с чувство на облекчение, че неговите страхове от наводнение са били неоснователни.