Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Старата шахта Скъпърхол! Какво ми приказва той, за бога!…

— Вървете направо нагоре по нанагорнището! — Барас продължаваше да говори със същата непоколебима точност. — Пробийте през временната преграда на горния край, на източната страна, над постоянната преграда. Вървете по пътя само по главния път. Не се отбивайте по страничните пътища, нито по десния завой; вървете все на изток петнадесет минути, докато стигнете до старата шахта Скъпърхол.

„Бога ми — помисли си Роберт, — той познава всички тия стари галерии, познава ги, познава ги. — Пот изби по челото на Роберт. — О, боже господи, той ги е знаел през цялото време…“

— Чуваш ли ме? — запита Барас слабо, със слаб, далечен глас. — Спасителната команда ще ви посрещне там. Чуваш ли ме?

— Да — изкрещя Роберт. В тоя миг водата скъса някъде жицата и слушалката замря в ръката му. Роберт я пусна, тя увисна, удари се в стената и издрънка… „Христе Боже!“ — помисли си Роберт отново, почти без сили от голямото вълнение.

— Бързо, тате! — извика Хюги и изтича до него ужасен. — Бързо, бързо, тате! Водата идва към нас.

Роберт се обърна към другите, запляска из водата, извика им:

— Ще отидем в старите галерии, момчета. Нищо друго не можем да направим.

Той ги поведе с усилен ход по нанагорнището — един затулен път, за който никой не бе помислял досега. Да, там намериха наистина една стара временна преграда. За две минути я пробиха с ритници и се промъкнаха. Бегълците навлязоха в изоставените галерии на стария „Нептун“.

Около четиристотин метра мъжете следваха изоставения път. После изведнъж се спряха. Пред тях таванът беше срутен.

— Не се бойте, момчета — извика Слогър. — Само мека пръст е. Скоро ще я промием. — Той свали палтото си, пристегна колана си и пръв се нахвърли върху пръстта.

Нямаха инструменти, затова започнаха да работят с голи ръце, да дращят и издърпват камъните от пръстта.

Колко време са работили, никой не знаеше; работеха тъй усилено, че не мислеха за времето, нито за разкървените си ръце. Но фактически те работеха седем часа и пробиха пречката от дванадесет метра срутен таван. Слогър пръв пропълзя отвъд.

— Ура! — изрева той и издърпа Пат Риди след себе си.

Всички се промъкваха, всички заговориха наведнъж от радост, всички се смееха победоносно. Славно нещо беше това промъкване през падналата пръст. Но петдесет крачки по-нататък те престанаха да се смеят. Ново срутване на тавана, но този път вече не мека пръст. Камък, твърд камък, цели канари… работа за пробиване с диамантени свредели. Пък те имаха само голи ръце. Само един бе пътят. И тоя един-едничък път бе препречен. Камъни, канари, твърди и дебели, като каменна стена. Пък те имаха само голи разкървени ръце. Мълчание. Продължително, гробно мълчание.

— Е, момчета — каза Роберт с преднамерена веселост, — по-далеч от тука не може, но не сме и далеч от Скъпърхол. Те ще дойдат да ни търсят. Сигурно рано или късно ще стигнат до нас. Сега не ни остава нищо друго, освен да си сложим кокалите на земята и да чакаме. И да не се отчайваме.

Малко преди шест часа тая сутрин Ричард Барас бе събуден. Чу се гласът на леля Кари пред вратата:

— Не искам да те смущавам, Ричард, но дойде помощник-надзирателят от мината. Иска да те види.

Ричард се облече и слезе.

Хъдспет веднага започна:

— Има вода и в двете главни шахти, мистър Барас. Покрила е всички галерии. Не можем да спуснем асансьора по-надолу от Файв Куортър Сийм.

Настъпи ужасно мълчание.

— Цялата предна група влезе в Глоб и Коол и „Парадайс“. — Гласът на Хъдспет, обикновено тъп, сега затрепери. — Не можем да стигнем до тях; нито един не можа да влезе към шахтите.

Барас внимателно изгледа Хъдспет.

— Колко души са в групата? — каза той със своята механична точност.

— Около стотина мъже и момчета, не зная точно, нещо такова.

Когато Барас влезе в своя кабинет, подземния телефон иззвъня. Той вдигна слушалката незабавно. Със своя твърд безличен глас той каза:

— Ало, ало, ало…

Гласът на Роберт Фенуик му отговори от Скъпър Флятс. Беше повикването на живо погребаната група. Когато разговорът се прекъсна и телефонът заглъхна мъртъв в ръката му, Барас несъзнателно сложи слушалката на мястото й.

Новината се разнесе из града светкавично. Врати и прозорци започнаха да се отварят с трясък, мъже и жени започнаха да изкачат от отворените врати, втурваха се надолу по Каупен стрийт. Тичаха, като че ли не по своя собствена воля, я сякаш мината изведнъж се бе превърнала в огромен магнит и ги привличаше мимо тяхната воля. Тичаха, защото трябваше да тичат. Тичаха безмълвно.