Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Няма да отида — изпищя Джо. — Господ да ме убие, ако отида.

— Давам ти една минута време да размислиш — каза мрачно Джоби. — Ако не отидеш, ще викам полицията.

Джо отиде в банката. Четиримата отидоха мълчаливо до банката, след това мълчаливо се върнаха в бюрото.

— Дай парите! — каза Джоби.

— За бога — захленчи Джо, — част от тия пари са мои.

— Дай ги! — каза Джоби.

Джим застана до него, готов.

„Ох, тоя пак ще скочи отгоре ми“, помисли си Джо. Той даде парите, всичките пари, в банкноти от по двадесет, от по пет и от по една лира, всичките си пари, миличките си парички, миличките му двеста лири, всичко на тоя свят…

— За бога, мистър Джоби — замоли се той отчаяно.

На път към вратата Дик Джоби се спря. Презрение се изписа по лицето му. Той извади една-едничка банкнота, една лира от парите в джоба си и я запрати на Джо.

— На ти — каза той. — Да си купиш шапка. — И заедно с Трейси и Джим, Джоби излезе от стаята.

Дърветата на булеварда стояха неподвижни под непрестанния дъжд. Опушените им клони бяха целите във вода; смътни, тъжни, увиснали, като жени наредени от двете страни на булеварда във вечерния здрач, да оплакват мъртвеца. Дейвид, обаче, крачеше бързо по мократа улица и не обръщаше внимание на плачещите дървета.

Дейвид отиваше в къщата на Барас. Два пъти в седмицата той отиваше там, да дава частни уроци на Артур, да го подготви за един от неговите изпити по минно инженерство.

Тази вечер, обаче, в неговия ум се въртеше нещо повече от елементарна тригонометрия.

Дейвид вървеше с наведена глава. Изражението на лицето му беше съсредоточено и неподвижно, потиснат от вълнение, той влезе в двора на Барас, позвъни и зачака. Вратата се отвори почти мигновено, обаче не от слугинята Ана, а от Хилда Барас. Щом го видя, девойката се изчерви неочаквано.

— Рано идвате! — извика тя и изведнъж се окопити. — Много рано. — Артур е при татко в неговия кабинет.

— Дойдох рано, защото искам да говоря с баща ви.

— С татко? — Въпреки своя навик да се присмива, тя се загледа внимателно в лицето му. — Много сте сериозен.

Той почувства сарказма в нейния глас, но не отговори. Тъй или инак, той гледаше със симпатия на Хилда; нейната безогледна грубост е поне откровена. Последва мълчание. Макар и да бе очевидно любопитна да узнае какво намерение има мъжът, тя не настоя повече, а само забеляза равнодушно:

— В кабинета на татко са, както ви казах.

— Може ли да отида горе?

Тя сви рамене, без да отговори.

Той застана за миг замислен, преди да се изкачи по стълбите. Сетне почука и влезе в кабинета.

Когато Дейвид влезе, Артур му се усмихна дружелюбно, както обикновено, обаче приветствието на Барас бе по-малко сърдечно. Той заобиколи край своето кожено кресло и се загледа в лицето на Дейвид със студено любопитство.

— Е? — каза той рязко. — Какво има?

Дейвид изгледа единия, изгледа и другия, сви устни.

— Исках да говоря нещо с вас — каза той на бащата.

— Какво имате да ми казвате? — каза той. Като забеляза погледа на Дейвид към Артур, той добави нетърпеливо: — Казвайте. Ако е нещо за Артур, по-добре да си го чуе.

Дейвид пое въздух решително. Под почти враждебния поглед на Барас и под влиянието на неговата силна личност, неговите думи, приготвени така грижливо, му се сториха сега дръзки и абсурдни. Но той бе решил да говори на Барас; нищо не можеше да го отклони от неговото решение.

— Искам да ви кажа нещо за новите работи в „Парадайс“ — издума той набързо, преди още Барас да може да го прекъсне. — Знам, че нямам право да говоря по тоя въпрос. Аз сега вече не работя в „Нептун“, обаче баща ми и двамата ми братя са там. Вие познавате баща ми, мистър Барас, той работи от тридесет години в мината, не е човек да дига аларма. Но откак сте сключили новия договор и започнахме да пробивате преградата, той е разтревожен до смърт, че водата може да пробие.

В стаята настъпи мълчание. Барас продължи да измерва Дейвид със своя студен, изпитателен поглед.

— Щом баща ти не харесва „Парадайс“, може да напусне. Той имаше същите тия глупави мисли и преди седем години. Той е вечен подстрекател.

Дейвид почувства как кръвта му кипва, но направи усилие да говори спокойно.

— Не е само баща ми. Доста много от хората са на същото мнение. Те казват, че се приближавате много близо до галериите на стария „Нептун“, пък те трябва да са пълни догоре с вода.

— Тогава те знаят много добре какво трябва да правят — каза Барас хладно. — Могат да напуснат.