Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Тод кимна:

— Знаеш пътя, нали, момчето ми?

Ричард Барас се обърна.

— Няма да се бавя — каза той нехайно. — Трябва да хванем влака в пет и десет. — Сетне той последва Тод във вътрешната стая.

Болезнена вълна на озлобление обзе Артур, когато изведнъж вдигна глава и видя Хети да слиза по стълбите.

— Артур! — извика Хети и забърза надолу по стъпалата. — Стори ми се, че чувам гласа ти. Защо не ми се обади?

Девойката дойде при него и му протегна ръка. Мигновено, като с магическа пръчка, неговото настроение се измени.

— Здравей, Хети! — каза той живо. Сетне, като забеляза, че тя е облечена за излизане, добави: — Виждам, че се готвиш да излизаш.

— Исках да изляза с Лаура. Тя ей сега ще дойде. — След кратко мълчание, тя се понамръщи. — Цял ден следобед съм скучала с богатата си женена сестра.

— Хайде да отидем в сладкарницата на Дилей, ще пием чай — предложи той ненадейно.

Тя плесна с ръце от радост при тази неочаквана покана.

— Чудесно, Артур, чудесно! Много мило от твоя страна, Артур. Много обичам да ходя в сладкарницата на Дилей.

— Какво искаш да кажеш? Ще ти бъде приятно да отидеш там с мене ли? — запита той със същата изкуствена самоувереност.

Едно предупредително закашляне накара и двамата да се обърнат. Лаура застана в стаята до тях и започна да си слага внимателно ръкавиците. Изведнъж милото изражение изчезна от лицето на Хети. Тя каза доста рязко:

— Колко ме стресна, Лаура! Трябваше да ни дадеш възможност да те чуем като идваш.

— Аз се изкашлях — каза Лаура сухо, — тъкмо се канех даже и да кихна.

— Хайде да тръгваме тогава — извика Хети глезено. — Няма да стоим цял ден тук. Артур ще ме заведе в сладкарницата на Дилей.

Заговориха за разни дребни неща, докато стигнаха до ъгъла на Грейнджър стрийт; там Лаура се сбогува добродушно с тях, за да отиде при своя шивач в определеното й време.

— Никога не мога да я разбера Лаура — каза Артур, когато тя се отдалечи надолу по улицата.

— Не се учудвам. — Хети си възвърна отново своя чистосърдечен смях. — Мога да ти разправя доста работи за нея, макар че всъщност за нищо на света няма да го направя. — Тя приключи разговора с едно потрепване на обидена целомъдреност. — Във всеки случай, радвам се, че не съм като нея. Тъй че да не приказваме повече за това.

Артур и Хети влязоха в сладкарницата и Хети, под влиянието на веселото настроение вътре в заведението, започна да става все по-жизнерадостна. Часът беше четири и половина, вътре беше пълно с посетители: Дилей беше на мода в Тайнкасъл. Зад едни палми свиреше оркестър. Разговор на приятни гласове ги посрещна, когато влязоха в залата Микадо, подредена в японски стил. Двамата седнаха на една бамбукова маса и Артур поръча чай.

— Чувствам се страшно щастлив днес следобед — каза Артур разпалено, докато наблюдаваше как Хети разрязва един еклер с кафе. — Не знам защо се чувствам тъй щастлив.

— Не знаеш ли?

— О, знам, знам.

И двамата се засмяха. Смехът на девойката разкри нейните мънички, равни зъбки и го изпълни с възхищение.

— И ти ли си щастлива, Хети?

— Да, разбира се.

Докосването на нейната ръка изпод масата накара сърцето му да затупти от щастие при мълчаливото обещание. Чувство на опиянение се разля по цялото му тяло, вяра изпълни сърцето му… вяра в себе си, в Хети, в бъдещето. Той достигна до критическата точка на своята смелост. Като събра сили, Артур издума набързо:

— Слушай, Хети, отдавна искам да те попитам, защо да не можем да се сгодим?

Тя отново се засмя, без ни най-малко да се смути и отново стисна леко ръката му.

— Колко си мил, Артур!

Хети набързо размисли. Нейната женска хитрост й подсказа да не бърза. Тя съзнаваше ясно колко смешно щеше да бъде нейното преждевременно сгодяване с Артур, какви клюки и злобни одумки ще предизвика. Освен това, тя искаше да си поживее малко на свобода, преди да се обвърже.

— Много си мил, Артур — промълви тя със сведени надолу клепачи. — Извънредно мил. И ти знаеш колко много си ми приятен. Но аз смятам, че и двамата сме все още много млади за каквото и да е, искам да кажа официално. Но помежду си ние сме се разбрали напълно, разбира се. Между нас всичко е свършен факт.

— Обичаш ли ме тогава, Хети? — прошепна той.

— О, Артур, ти знаеш, че те обичам!

Изминаха няколко минути.

— Ах — каза Хети с въздишка, — трябва да се връщам да видя какво прави стария Тод.

Артур погледна своя часовник.