Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Вярвам, Артур — каза бащата изведнъж, след кратко мълчание, — днес да имаме интересни новини.

— Тъй ли, татко?

— В преговори сме за един договор. Един великолепен договор, мога да кажа, с фирмата „П. В. & Сие“.

— Тъй ли, татко?

Барас отново кимна.

— Искат да им доставим въглища за кокс. Ако дадат цена, колкото им искам, ще започнем работа още идната седмица. Ще започнем да копаем в Дайк, в Скъпър Флятс.

— Кога ще имаш отговор, татко?

— Тая сутрин — отвърна Барас. — Бъди готов точно за девет часа, моля. Не обичам да чакам.

Артур се залови усърдно със своето яйце, доволен от току-що узнатата новина. Но изведнъж една мисъл го смути. Той си спомни нещо… Нещо много тревожно. Скъпър Флятс. Той искаше да запита… страшно много искаше да зададе един въпрос. Но не смееше, не биваше.

Най-сетне Барас привърши вестника си. Той не го захвърли настрана, а го сгъна внимателно със своите бели, хубави, запазени ръце; неговите пръсти огладиха гънките на вестника. Сетне той го подаде на леля Кари, без да каже нито дума.

Бащата излезе от стаята, последван от Артур, и след пет минути и двамата бяха в кабриолета, на път за мината. Артур се мъчеше да събере сили да го заговори, но не каза нищо. Голяма борба ставаше в душата му. Тогава, за негово най-голямо облекчение, бащата спокойно подхвана същия този най-тревожен за Артур въпрос.

— Имахме малко неприятности преди няколко години за Скъпър Флятс. Спомняш ли си?

— Да, татко, спомням си.

— Нещастна работа! Аз не я желаех. Кой желае неприятности? Но тази неприятност ми бе наложена. Загубих от нея страшно много пари. Животът е тежък понякога, Артур. Трябва човек да пази своето положение срещу обстоятелствата. — След малко той каза: — Но този път няма да имаме никакви неприятности.

— Не вярваш ли да има, татко?

— Сигурен съм. Работниците тогава получиха един урок и те няма да бързат да го повторят.

Кабриолетът зави по Каупен стрийт, влезе в двора на мината, отиде право пред канцеларията. Армстронг стоеше отвън, очевидно очакваше господаря. Той се затича, щом Барас влезе в двора.

— Една телеграма за вас, мистър Барас. — И след миг, сигурно запознат с целта на телеграмата, той добави: — Сметнах, че е по-добре да почакам.

Барас пое червената бланка от масата и я отвори без да бърза.

— Да — каза той спокойно. — Добре е. Приемат нашата цена.

— Тогава, значи, ще започнем във Флятс в понеделник? — каза Армстронг.

Барас кимна.

Изведнъж телефонът иззвъня. Почти с чувство на облекчение Армстронг отиде до телефона и вдигна слушалката.

— Ало, ало. — Той се ослуша за миг, сетне погледна към Барас. — Мистър Тод от Тайнкасъл. Два пъти ви търси вече тая сутрин.

Барас взе слушалката от Армстронг.

— Да, да, тука е Ричард Барас… Да, Тод, радвам се, че въпросът е уреден. — Той замлъкна, заслуша се, сетне каза с променен глас. — Не ставай глупав, Тод. Да, разбира се. Какво? Казах, разбира се.

Ново мълчание. Обичайните бръчки се появиха по челото на мистър Барас, признак на нетърпение.

— Казвам ти, да. — Гласът му прегракна. — Ама че глупости! Така мисля и аз. Не по телефона. Какво? Не виждам ни най-малка нужда за това. Да, ще бъда днес следобед в Тайнкасъл. Къде? Във вашата къща? Слушайте, ще доведа и Артур със себе си. Кажете на Хети да го чака.

За Ричард беше най-обикновено нещо да отиде при Тод, неговия минен инженер в Тайнкасъл, а може би и най-близък приятел. Но някак си Артур свърза това посещение с решението да се поднови работата в Скъпър Флятс.

Той подозираше смътно… не можеше да каже точно какво подозира. И когато в три часа следобед той мина по Колидж Роу заедно с баща си, до къщата на Тод, Артур изпита някакво чудновато, необяснимо чувство на очакване.

Барас позвъни и вратата почти незабавно се отвори. Тод лично им отвори… това беше негова отличителна черта; той никога не държеше на официалности… беше облечен с вехта роба, по чехли.

— Исках да говоря с теб, Ричард… — Тод отправи тия си думи към своите чехли и ги изрече с известно колебание.

— Така разбрах и аз.

— Смятах, че трябва да ти говоря. — Думите му прозвучаха почти като оправдание.

— Да, тъй е.

— Тогава — Тод се спря, — по-добре да минем във вътрешната стая. Артур, може би ще искаш да отидеш при Хети. Лаура дойде от Яроу днес след обяд. Сега са горе в приемната.

Артур мигновено се изчерви. Виждаше, че искат да се отърват от него, да го изпратят позорно при жените.

— Да, ще отида — каза той бързо и се усмихна пресилено.