Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Какво правиш тука, Дейви? Много си се изменил, виждам.

— Нямам много нещо за разправяне, Джо.

— Разправяй — каза Джо насърчително.

— О… — започна Дейвид.

Последните три години не били лесни за него, оставили своя отпечатък върху него и стопили завинаги младежката свежест на лицето му. Дошъл в колежа Бадли със стипендията си, шестдесет лири на година. Парите били съвършено недостатъчни, Дейвид често пъти се оплаквал. Веднъж носил един багаж от централната гара, за да изкара шест пенса да се нахрани.

Той продължи да разправя, разказа им всичко за себе си. Всички свои приключения и открития… Дружеството Фабиян… концерти… Бетовен… преподавал на децата от основното училище… идната година трябва да вземе дипломата си. Тогава… още по-нататък…

Дейвид внезапно се спря. Неговата тъй рядка усмивка се появи върху лицето му.

— О, боже господи! Толкова ли дълго съм приказвал? Вие искахте да ви разкажа своята тъжна, тъжна история… Това е единственото ми извинение, че тъй на дълго се разбъбрих!

Но на Джени неговия разказ бе направил страшно силно впечатление.

— О — обади се тя развълнувано, но свенливо. — Аз представа нямах, че можех да се срещна с толкова важен човек.

— Какво каза преди малко, Дейви — запита Джо, — за по-нататък, след учителстването?

Дейвид поклати глава умолително.

— Не е интересно, Джо, никак не е интересно.

— Но ние се интересуваме… Нали, Джени? — В гласа на Джо прозвуча истински възторг. — Продължавай, Дейви, разкажи ни докрай.

Дейвид хвърли поглед върху единия, после върху другия. Насърчен от сериозното внимание на Джо и от светналите очи на Джени, той се впусна да разправя наново.

— Ето какво. Като взема дипломата си, може да се наложи да стана учител за известно време. То ще бъде колкото да изкарвам прехраната си. Но аз всъщност искам да направя нещо за моите хора, за работниците в мините. Ти знаеш какви са условията за работа там… и какво плащат. Искам да им помогна, тия условия да се променят, да станат по-добри.

Джо си помисли, че приятелят му е побъркан, просто за оплакване. Но той каза много ласкаво:

— Карай, Дейви, тъкмо тъй трябва. Ти ще се издигнеш много, Дейви. Ти стоиш много по-горе от мене. Ти ще бъдеш в парламента, докато аз ще продължавам тук все още да изливам желязо.

— Недей приказва като магаре — каза Дейвид накъсо.

Тримата приятели станаха от масата, Джени се оттегли да се поспретне, Джо плати сметката с едно победоносно размахване на банкноти от по пет лири.

Навън, докато чакаха за Джени, Джо изведнъж престана да дъвчи клечката си зъби.

— Хубаво момиче е, Дейви.

— Действително, много е хубава. Възхищавам се на вкуса ти.

— На вкуса ми ли? — Джо се изсмя от сърце. — Няма абсолютно нищо между мене и Джени.

Дейвид се върна у дома в повишено настроение; сякаш по земята не стъпваше. Той взе „История на френската революция“ на Мине и запали лулата си.

Дейвид, изглежда, мислеше твърде много за Джо. Обаче по страниците на книгата на Мине не се мяркаше образът на Джо, а усмихнатото личице на Джени.

Един ден, преди още да бяха изминали пълни четири месеца, откогато Джо бе уверил Дейвид, че няма абсолютно нищо между него и Джени, той отиде в канцеларията на леярницата и поиска да се яви при мистър Стенли Милингтън.

— Е, Джо, какво има? — запита Стенли Милингтън и вдигна глава нагоре.

Джо каза почтително:

— Току-що свърших седмичната си работа, мистър Милингтън. Не исках да замина, без да ви кажа сбогом.

Мистър Стенли се изправи в стола си.

— Да не искаш да кажеш, че ще напуснеш? Какво има? Мога ли аз да го оправя, каквото е?

Джо поклати глава с нещо подобно на мъжествена тъга.

— Не, мистър Стенли, лични неприятности. Няма нищо общо с предприятието. Работата тук ми е много приятна. Една… една неприятност между мене и приятелката ми.

— Боже мой, Джо! — викна разпалено мистър Стенли. — Да не искаш да кажеш… — Мистър Стенли си спомняше за Джени. Мистър Стенли неотдавна се беше оженил за Лаура; той беше много почтен, тъй да се каже, по отношение на своето брачно легло, затова сега се разчувства твърде драматично. — Да не искаш да кажеш, че те е оставила?

Джо кимна безмълвно.

— Трябва да се махна оттук. Не мога да стоя повече. Трябва веднага да се махна.

Милингтън отвърна очи настрани. Нещастие, нещастие за това момче, голямо нещастие. А пък посреща нещастието си, при това, като спортист.