Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Джо чувстваше, че Джени е развълнувана, възбудена, че го оставя да си позволява малки волности, както никога досега. Блаженство започна да се разлива по цялото му тяло. Изпълнен от пламенен копнеж, той продължаваше внимателно да напредва и да става все по-смел.

Изведнъж Джени извика остро:

— Недей, Джо, недей! Трябва да се държиш прилично!

— Ах, защо се сърдиш, мила — замоли се той.

— Не, Джо, не! Не е прилично.

— Не е прилично, Джени — прошепна той смирено. — Нали се обичаме?

— Но, Джо… не може тука, Джо!

— Ах, Джени!

Тя продължаваше да се противи.

— Виж, Джо, почти сме стигнали вече, виж, Плъмър стрийт. Вече сме почти у дома. Пусни ме, Джо, пусни ме!

В кухнята, осветявана от пламъците на огъня, Джени застана пред него. Въпреки своето оскърбено девство, тя не прояви желание да отиде да си легне. Вълнението от всички тъй необикновени случки през време на забавата все още продължаваха да поддържат нейното опиянение; нейното тържество в „Социалния клуб“ все още я държеше в своя унес. Тя се изправи свенливо пред него. Джо с голямо усилие овладя своя яд и бясното си желание да я сграби в прегръдките си. Вместо това той каза жаловито:

— Ти не ми даваш никаква възможност да те обичам, Джени. Ела да поседнем на канапето. Нито една думичка не можахме да си поговорим тази нощ.

Полувъзбудена, полууплашена, девойката се колебаеше; толкова скучно ще бъде да каже лека нощ и да отиде да си легне! Джо е тъй хубав тая вечер: пък като повика файтона той се държа действително великолепно. Тя се закиска отново:

— Добре, щом искаш да си поговорим… нямам нищо против. — Тя се запъти към канапето.

На канапето Джо я притисна здраво в прегръдките си; толкова по-лесно можа да го направи, след като го бе направил веднъж във файтона. Тя се опита, но само неохотно, да се освободи от прегръдките му.

— Недей, Джо, недей. Трябва да се държим прилично. — Тя продължаваше да повтаря тези думи, без да знае сама какво казва.

— Ах, Джени, ти трябва… Ти знаеш, че съм луд по тебе. Нали знаеш, че се обичаме!

Омаяна, но и изплашена… обземана ту от желание да се противи, ту да се отдаде… загубена сред страх, болка и едно съвършено ново за нея чувство, можа само толкова да прошепне:

— Но, Джо… боли, Джо…

Колкото се отнася до него, той разбра, че най-сетне ще я има; разбра с чувство на стихийно блаженство, че това е най-сетне Джени, истинската Джени…

Огънят беше на изгасване. Върху скарата не беше останала жар. Сега, след като всичко бе минало, и нейното хленчене отдавна се бе свършило, Джени прошепна:

— Прегърни ме по-силно, Джо… по-силно, Джо, мили Джо…

Джо се бе изтегнал в приемната на улица Скотсууд Род. Господи, каква скучна къща! Каква дупка! И като си помисли… като си помисли, че три години и повече се е завирал все тука! Близо четири години всъщност! Още ли ще кисне тука?

В леярницата на Милингтън през тия четири години той бе напреднал доста добре. Да, доста добре… обаче доста добре не е достатъчно добре за Джо Гаулън. Той сега не е вече ученик, а самостоятелен леяр и си изкарва своите три лири редовно всяка седмица; а това на двадесет и две годишна възраст е нещо. Но какво повече от това? Нищо, дявол да го вземе! Той все още е работник, живее под наем… все още забъркан с тая Джени…

Джо се размърда нетърпеливо. Джени беше най-неприятната точка, бодливия трън в сегашното му недоволство. Джени е влюбена в него, залепнала е за него, излага го навсякъде… Дявол да го вземе! Та той да не е женен за Джени!

Вратата се отвори и Джени влезе. Джо вдигна глава навъсено:

— Е, най-сетне си готова.

— Готова съм — призна тя весело. — Харесваш ли ми новата шапка? — запита тя и наклони глава към него глезено. — Много хубавичка е, нали, мистър?

Въпреки лошото си настроение, Джо се принуди да признае, че Джени е хубава. Новата шапка, носена от нея тъй предизвикателно, подчертаваше нейната бледа хубост. Вече не девствена, беше се разхубавила. Девойката бе вече близо до най-пълния си разцвет в своята женственост.

— Ставай тогава! — засмя се тя. — Недей ме кара да те чакам, иначе ще закъснеем.

— Аз да те карам да чакаш!? — викна той укоризнено.

— Искам да спечеля малко пари — каза тя поверително на Джо и потупа ръчната си чанта, когато наближиха до конните надбягвания в Госфорт парк.

— Не си само ти — отвърна Джо грубо.

Двамата влязоха в редицата места по за два шилинга. Там беше приятно, пълно със зрители — тъкмо достатъчно хора, интересни за Джени, но не и претъпкано да й досаждат.