Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Леярницата на Милингтън, разположена в края на поляната срещу Плат стрийт, имаше около двеста работници и макар да бе малко предприятие, не беше лишено от внушителност. Главните произведения на леярницата бяха принадлежности за каменовъглените мини — железни вагонетки, трансмисии, минни подпори и тежки ковани болтове, обаче конкуренцията на пазара беше силна и предприятието се крепеше повече благодарение на своите връзки със стари фирми, отколкото от предприемчивост.

Милингтъновци си имаха свои традиции и една от тях беше „Социалния клуб“.

„Социалния клуб“ на Милингтъновци, основан към 1870 година от великия старец Уесли Милингтън, се грижеше с най-голяма благотворителност за работниците и за техните семейства. А най-бляскавото събитие в календара на „Социалния клуб“ бяха танцовите забави, известни още от незапомнени времена като танцовите забави на „Социал-клубът“. Тия забави винаги става в тъй наречената Ергенска зала.

Тая вечер, петък, 23 март беше същинска нощ за веселие и щастие. Въпреки това, Джо се прибра от работа потънал в твърде мрачни размишления, макар и да бе вече станал един от първите любимци на клуба и затова, разбира се, щеше да отиде на танцовата забава.

Всички в леярницата, като почнеш от Портърфилд, надзирателя, та чак до самия мистър Стенли Милингтън — всички хора с що-годе значение — изглежда обичаха Джо, с изключение на Джени.

Джени! Джо си мислеше за нея, като крачеше по моста Хай Левъл Бридж. Тя щеше да отиде с него на забавата; разбира се, че ще отиде. До къде бе напреднал Джо с Джени през тези осем месеца? Беше я извеждал доста често — Джени обичаше да излиза — харчеше пари подир нея. Но какво бе постигнал в замяна на това? Няколко целувки, няколко бегли целувчици, давани му неохотно, няколко още по-бегли прегръдки, винаги отблъсквани от нея. Всичко това само още повече бе раздухало неговия апетит.

Само като си помислеше какво е търпял досега, Джо чувстваше как неговото желание нетърпимо се разпалва. Когато се изкачи по стълбите на дом №117-А на Скотсууд стрийт, той си каза, че тая вечер ще докара работата до добър край, или ще разбере причината за неуспеха си.

Когато отиде във вътрешната стая, Джо разбра по часовника, че е закъснял. Джени се бе изкачила вече горе да се облече.

Джо се обръсна, изми се, облече се внимателно в най-хубавия си син костюм, завърза си една нова зелена вратовръзка, завърза красиво връзките на хубаво излъсканите си жълти обувки. Даже и тъй закъснял, той бе готов преди Джени и зачака нетърпеливо в приемната. Но когато Джени дойде, тя го накара да изтръпне; дъхът му се пресече, душа не му остана: облечена в тъмносиня рокля, с бели сатенени обувки, с бял плетен шал — най-новата мода по това време — метнат върху косите й.

— Бога ми, Джени, ти си същинска фея.

Тя прие неговия комплимент като нещо напълно заслужено, което се разбира от само себе си. Но когато съгледа неговите жълти обувки, долната й устна увисна.

— Джо, трябваше да си вземеш лачени обувки — каза тя сърдито, — казах ти още преди една седмица.

— Ах, всички носят такива обувки в „Социал-клуба“. Аз ги питах.

— Не ставай глупав! Аз като че ли не зная. Ще ме направиш смешна с тия си жълти обувки. Поръча ли файтон?

— Файтон ли? — Долната челюст на Джо увисна. — Ще отидем с трамвай.

Нейните очи се сковаха от яд.

— Тъй ли било то! Значи ти мене за такава ме мислиш! Значи не заслужавам файтон!

Всъщност „Социалния клуб“ не беше лошо нещо — една интимна, непринудена забава, по-скоро като някакво годишно събрание на едно голямо, щастливо семейство от средната класа.

Джени хвърли поглед към всички присъстващи. Тя изведнъж забеляза оскъдния бюфет, залепените по стените програми, евтините и безвкусни тоалети — светлочервени, сини и зелени — смешния костюм на стария Майк Маккена, почетният церемониалмайстор на забавата; видя също, че мнозина считат ръкавиците и пантофите като нещо не непременно необходимо. Джени видя всичко това с един-едничък продължителен поглед. Сетне тя навири хубавото си носле.

— Просто се задушавам — изсъска тя на Джо, — като ги гледам.

— Но… няма ли да танцуваме? — зина той.

Тя отметна глава назад равнодушно.

— О, мисля, че може да използваме салона. Билетите са платени, нали?

И тъй те танцуваха, но тя се държеше надалеч от него; доста надалеч се държа тя от всичкото това ръкуване, тропане и радостни крясъци наоколо.