Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Надолу, все по-надолу караше Дейвид; караше с луда бързина, пазеше равновесие, управляваше коня, знаеше къде да наведе главата си, кога да хвърли цялата си тежест срещу завоя. Лудо, страшно лудо беше това негово бързо каране; баща му често пъти му се бе карал, загдето кара тъй лудо. Обаче, на Дейвид му правеше удоволствие възбудата от бързото каране. Той спря коня с едно великолепно опъване на юздите в галерията на копачите. Там, както бе и очаквал, Нед Софтли и Том Риди, двамата помагачи, които избутваха вагонетките от галерията до началото на тунела, бяха клекнали в спасителната галерия и закусваха.

— Ела насам, момче, да си хапнеш! — извика Том с уста пълна с хляб и сирене и се отмести да направи място.

— Отивам вътре, Том.

Дейвид действително искаше да изяде закуската си заедно със своя баща — Роберт Фенуик отскоро бе излязъл от затвора. Когато имаше възможност, Дейвид взимаше закуската си и отиваше в галерията при баща си; той не искаше да пропусне и тоя свой последен ден.

— Как си, Дейви? — каза Роберт Фенуик, щом съгледа сина си.

— Как си, тате? — обади се момчето.

Хари Брейс, Боб Огъл и Слогър се зададоха от друга една галерия и се присъединиха към тях. Хюги, братът на Дейвид, ги последва мълчаливо. Всички започнаха да ядат закуската си.

— Вярно ли е, чувам отивал си в колежа Бадли, да учиш всички професори на Тайнкасъл? — запита Слогър с пълна уста.

Дейвид отвърна:

— Надявам се, те ще ме учат, Слогър.

— Какво, по дяволите, отиваш да търсиш там? — провикна се Слогър и намигна на Роберт. — Не искаш ли да станеш един честен рудокопач като мене, с елегантно тяло, елегантно лице? И да си имаш с шепи пари спестени в Цигуларската банка?

Тоя път Роберт не намери шегата за смешна.

— Отива, защото аз искам да го отърва от тука! — каза той строго. Тежкото натъртване на последната дума накара всички да замълчат. — Той си търси късмета. Работи усилено, спечели стипендията, сега заминава за Тайнкасъл в понеделник.

Щом стигна до края на тунела, Дейвид отведе коня в оборите и го настани на яслата.

Това беше най-мъчителната част от сбогуването. Дейвид си знаеше, раздялата му с кончето ще бъде тежка, но тя излезе всъщност по-тежка, отколкото той бе предполагал. С твърди движения на ръката, той помилва врата на своето пони. Дик обърна продълговатата си глава, като че ли да огледа Дейвид със своите нежни, слепи очи, сетне задуши с муцуната към джоба на палтото му. Дейвид често запазваше по някое късче хляб от своята закуска, а сегиз-тогиз — и по някоя бисквита.

Но днес той бе приготвил нещо особено; той измъкна от джоба си едно парче сирене — Дик беше просто луд за сирене — и започна бавно да храни кончето; отчупваше малки късчета, подаваше ги върху опънатата си длан, удължаваше нарочно удоволствието и за Дик, и за себе си. От влажното, меко като кадифе допиране на муцуната на Дик в неговата ръка, на Дейвид му стана мъчно; мъката се спря на гърлото му като буца. Той бавно изтри влажната си ръка в полата на своето палто, хвърли последен поглед към Дик и бързо си тръгна.

Младежът се запъти към изхода, по главния тунел. Скоро към него се присъединиха Том Риди, неговият брат Джек, Софтли, Огъл, младият Лиминг, син на Слогър, Дан Тисдейл и неколцина други. Стигнаха до основата на шахтата, където цяла тълпа вече чакаше ред да се изкачи нагоре, на земята. Работниците се притискаха, но чакаха търпеливо. Кабината на асансьора беше единична и побираше дванадесет души наведнъж. Освен „Парадайс“, асансьорът обслужваше още Глоб и Файв Куортър Коол, горните тунели.

Най-сетне кабината тупна на земята, в дъното на шахтата. Някой изотзад викна: „Влизайте, момчета, влизайте!“.

Тълпата се втурна към кабината, последва обикновената борба за места. Дейвид успя да се промъкне заедно с другите. Кабината се издигна от пода, заплъзга се по релсите, понесе се нагоре, сякаш сграбчена от някоя исполинска ръка. Поток от дневната светлина ги пресрещна. Кабината се спря с издрънкване, вдигнаха лоста; мъжете се втурнаха в сладостната дневна светлина, сякаш се разтопиха и размесиха в нея.

Дейвид слезе по стъпалата заедно с другите мъже, прекоси двора, зае мястото си на края на опашката пред канцеларията. Беше светъл юнски ден. Острите очертания на трансмисията на асансьора, на стълбовете на скрипците, даже и на комина, бяха смекчени от меката красота на деня. Чудно хубав ден за сбогуване с шахтата.

Опашката пред прозореца на касиера бавно се придвижваше напред, Дейвид видя баща си да излиза от кабината на асансьора. Сетне той видя колата на господаря да влиза през портата на двора. Идването на господарската кола беше съвсем обикновено явление; всяка събота, когато има плащане на заплати, Ричард Барас идваше в канцеларията, докато работниците се нареждаха да получат своите пликове. Плащането се извършваше като някакъв обред.