Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Но, Джени — възпротиви се той смутено. — Джо каза… да не искаш да кажеш… действително ли искаш да кажеш, че Джо е бил влюбен в теб?

— Да не приказваме повече за това — отговори тя с леко трепване. — Те цялото време са ме тормозили. Постоянно ме упрекваха, че не мога да търпя Джо… — Тя внезапно вдигна глава и го погледна право в очите. — Не мога да си наложа да го търпя… какво да правя, като не мога, Дейвид?

Той се наведе към нея, тя не се отдръпна.

— Джени — прошепна той и едва можа да заглуши туптенето на сърцето си. — Какво искаш да кажеш? Наистина ли ме обичаш?

— Да, Дейвид.

— Джени — прошепна той. — Аз чувствах още от самото начало, че тъй ще стане. Обичаш ли ме, Джени?

Тя кимна нервно, едва забележимо.

Дейвид я взе в прегръдките си. Нищо в неговия досегашен живот не можеше да се сравни с омаята на тази целувка. Той я целуна леко, почти с благоговение. От неговата прегръдка лъхаше трагична младежка неопитност; нежната несръчност го издаваше. Нещо чудно, необикновено в неговата целувка изтръгна една сълза и я накара да потече по нейната страна, сетне втора, трета…

— Джени… ти плачеш. Не ме ли обичаш? О, мила моя, кажи ми какво има, защо плачеш?

— Обичам те, Дейвид, обичам те — прошепна тя. — Нямам никого на света, освен теб. Искам да ме обичаш и занапред. Искам да ме отървеш от тук. Мразя тая къща. До гуша ми е дошло вече да работя в магазина. Искам да бъда с теб още сега. Искам да се оженим, да бъдем щастливи и… о, всичко, Дейвид…

Нейният развълнуван глас го трогна извънмерно.

— Ще те измъкна от тук, Джени. При първа възможност. Щом си взема дипломата и се назнача на служба.

Девойката се разплака:

— О, Дейвид, това значи още една цяла година! Нямам сили да чакам дотогава. Не може ли да си намериш служба сега? — Тя продължи да плаче горчиво.

Нейният плач го отчая страшно много. Той виждаше, че тя е сломена, разстроена; всяко нейно ридание го пронизваше с нож.

Младежът започна да я утешава, помилва я по челото, когато тя сложи своята глава върху неговото рамо.

— Не се тревожи, мила, не се тревожи. О, най-сетне мисля, че може и сега да си намеря служба, ако дойде до там работата.

— Ще можеш ли, Дейвид? — Нейните разплакани очи го гледаха умолително. — О, опитай се, Дейвид! Как ще може да стане?

— О… — Той продължи да милва нейното мокро от сълзи лице. Само неговата безумна любов го накара да продължи да й говори: — Може да пиша на един човек в нашия град, той има влияние. Казва се Барас. Може да ме назначи някъде из окръга. Но знаеш ли…

— Знам, Дейвид — преглътна тя сълзите си. — Виждам какво искаш да кажеш. Трябва да си вземеш дипломата. Но защо не я вземеш сетне? О, представи си, Дейвид, ти и аз в някоя хубава къщичка някъде. Ти си работиш всяка вечер с твоите големи, важни книги на масата, а аз седя край теб.

Картината, нарисувана тъй романтична от Джени, го развълнува, накара го да се усмихне нежно. Той я погледна покровителствено.

— Но ти знаеш, Джени, трябва да бъдем практични…

Тя се засмя през сълзи.

— Дейвид, Дейвид… не ми казвай и думичка повече. Тъй съм щастлива! Не искам да разваляш нашето щастие. — Тя скочи на крака засмяна. — Слушай сега! Ще излезем да си направим една хубава разходка. И ще говорим, ще уговорим всичко, до най-малките подробности. В края на краищата, какво ще ти навреди едно писмо до този мистър Барас… — Джени отстъпи крачка назад и го загледа мило с дивните си очи, влажни от сълзи, светнали от щастие. Тя го целуна бързо и изтича да се облече.

Същата тази вечер Дейвид писа на Барас, само да направи удоволствие на Джени. Една седмица по-късно дойде отговор с предложение Дейвид да бъде назначен за учител в Слискейл. Той показа писмото на Джени. Тя обгърна врата му с две ръце.

— О, Дейвид, миличък — разхълца се тя, — не е ли чудесно, толкова чудесно, че не може с думи да се изкаже! Не се ли радваш, че те накарах да му пишеш? Не е ли наистина удивително?

Дейвид се притисна в нея, тя затвори очи, притисна устни в неговите; той я притисна в прегръдките си, о, тъй силно я притисна, че почувства някаква сладост да се разлива по цялото му тяло при мисълта, че тя е права: то е наистина удивително!

Ричард Барас днес реши да закуси половин час преди другите. Той почти привършваше закуската си и пиеше последната си чаша кафе, замислен, с вестника върху коленете си, когато Артур слезе. Бащата кимна мълчаливо, когато неговия син му каза добро утро.