Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Пет без двадесет. Обещах да се срещна с татко на гарата за влака в пет и десет.

— Аз ще дойда с тебе на гарата.

Когато влязоха в гарата и излязоха заедно на перона, влакът все още не беше пристигнал, а и Барас още не бе дошъл.

Изведнъж Хети се спря.

— Слушай, Артур — викна тя, — тъкмо се чудех защо баща ми с такова нетърпение искаше днес да говори с баща ти?

Артур се спря пред нея, съвършено слисан от неочакваността на нейния въпрос.

— Много чудно ми се вижда — усмихна се тя, — като си спомням сега. Баща ми взе три пъти тази сутрин телефона за Слискейл. Какво има, Артур?

— Не зная — поколеба се той, все още с очи впити в нейното лице. — Всъщност, и аз се чудех.

Джо прекарваше великолепно. Шипхед му се харесваше — приятен град, с хубави питейни заведения, два хубави салона с билярд, един танцувален салон и редовно всяка събота вечер боксов мач.

Харесваше му промяната, офиса, бюрото му — една-единствена стая срещу хотела Фаунтен, с телефон, два стола, подложка за краката му, каса за пари, календар за надбягванията, стените облепени с изрезки за всички от Джек Джонсън до Веста Виктория.

Джо харесваше и новия си светлокафяв костюм, новата си верижка за часовника, поставена между двата горни джоба на жилетката. Харесваше и ноктите на ръцете си. Джо ги почистваше и ги заглаждаше с джобното си ножче, докато седеше облегнат на стола с крака върху бюрото… харесваше и приятелката си… хубавата малка чиновничка на касата в новата картинна изложба.

А от всичко най-много харесваше Джо новата си работа. Работата му бе лека като играчка — никакви други задължения, освен да събира бележки и пари, да телефонира бележките на Дик Джоби в Тайнкасъл и да пази парите до събота вечер, когато Дик идваше сам да ги прибере.

Дик го бе намерил като най-подходящия човек за тая работа. И беше ли направил грешка? Джо се усмихна весело. Той премести клечката за зъби в другата си ръка, бръкна във вътрешния джоб на палтото си и измъкна една тънка влогова книжка. Джо и тая книжка харесваше. В книжката, върху страничката с червени линии се четеше — двеста и две лири, десет шилинга и шест пенса има да взема мистър Джо Гаулън, Браун стрийт 7, Шипхед. Тази книжка бе голямото доказателство за успеха на Джо в живота.

Телефонът иззвъня. Джо вдигна слушалката.

— Ало! Да, мистър Кар, да. Разбира се. Два и тридесет — десет шилинга на Слайдър; срещу всички желаещи — на Блекбърд в четири часа. Прието, мистър Кар.

Кар, химикът на Банк стрийт, той е, замисли се Джо. Смешно нещо, залагат хора, за които никога няма да повярваш, че ще дойдат да залагат. И печелят също. Печелят по цели пачки понякога. Доста лесно може да познаеш кои печелят. Които губят, и те се познават. Например Трейси, младия Трейси, който дойде миналия месец в Шипхед, човек роден да губи, и туй то.

Младият Трейси е жертвичка на всички. Освен това, Трейси има пари за всички коне; близо двеста пъти заложи през този месец и загуби всичко; беше губил всеки път, без изключение. Само че младият Трейси беше престанал да бъде Жертвичка на всички, сега е Жертвичка на Джо, като нищо , мина му през ум на Джо.

Унесен тъй в мисли, Джо се успокои, сложи клечката за зъби в джоба на жилетката си, запали ловко една цигара и се залови за работа.

Най-напред Джо извади всички бележки от сутринта, разгледа ги с око на познавач, прецени ги внимателно, претегли на ум за и против, преди да ги сложи на масата. В края на краищата пред него имаше две купчини бележки. Една голяма купчина с вероятни печалби, а от другата страна — само три бележки, и трите, освен ако някое чудо не стане, сигурни загуби. Трейси, например, залага три лири най-големия му облог — на Хайдранджия, един стар кон с дървени крака, който хич не си даваше зор да спечели. Джо се усмихна леко на глупостта на Трейси и накъса бележката му на малки късчета. На другите две бележки биха написани Фулбрук и Суит Орб. Джо и тях скъса. Все още усмихнат, той погледна към часовника: един и половина, вече няма кой да идва. Той весело вдигна слушалката, скара се малко на телефонистката, взе линия до Тайнкасъл, едно разстояние от няколко мили по жицата.

— Ало, кой там, Дик Джоби!? Тук е Джо, Дик! Не сме зле днес. Ха! Ха! Вярно е, Дик. Готов ли си? Добре! Почваме тогава, Дик… — Джо започна да чете не скъсаните бележки. Прочете ги отчетливо, ясно, доста звучно. Свърши с четеното. — Да, толкова са, Дик. Какво? Дали съм сигурен? Можеш да бъдеш уверен, че съм сигурен, Дик. Правил ли съм някога грешка? Да, няма други, толкова са, Дик. Да. Довиждане. Довиждане до събота!