Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Да, разбирам те — промълви той.

Погледът в очите на Дейвид изведнъж изтръгна Нъджент от неговия унес. Той сложи ръката си около раменете на Дейвид.

— Знам какво ти е на душата, момчето ми, но не се отчайвай. Ти се държа добре. Твоите показания помогнаха повече, отколкото можеш да предположиш.

— Аз нищо не съм направил. Исках да направя нещо, но не го направих. Цял живот съм приказвал да направя нещо…

— И ще го направиш. Опитай се. Аз ще бъда във връзка с тебе. Ще видя какво може да се направи. А в това време, горе главата!

Минута след това Дейвид стана и потърси шапката си. Той излезе от общинския дом и се запъти по Фрийхолд стрийт. Чувстваше се съвършено унил. Беше се отдал с всички сили на анкетата; цели шест дни не бе се мярнал към училището.

По едно време той прекоси улицата и зави по Лам стрийт, но един човек извика подире му. Рамедж, месарят, с огромна престилка препасана около кръста, току-що се бе върнал от кланицата, където бе ходил да присъства при клането. Ръцете му още бяха изцапани със засъхнала кръв.

— Хей, Фенуик, чакай малко!

Дейвид се спря, но не отговори.

— Значи си свърши работата за днес в общинския дом? — обади се той с язвителен сарказъм. — Никак не ми е чудно, че толкова си се възгордял. Бога ми, много прослави града си тая седмица. Беше се изправил да спориш с Линтън като същински адвокат. — Той започна да се хили още по-жлъчно. Очевидно, беше запознат и с най-малките подробности около анкетата. — Но да бях на твое място, не щях толкова много да се разпалвам. Тая работа може да ти струва повече, отколкото си се пазарил.

Дейвид зачака да го изслуша докрай. Той чувстваше, че нещо ще излезе от думите на месаря.

— Какво, по дяволите, търсеше ти там, че да напускаш училището без позволение през последните шест дни? Ти да не се мислиш за чорбаджия на училището!…

— Отидох на анкетата, защото трябваше да се явя…

— Не беше длъжен да отидеш. Отиде само от злоба. Отиде само да хвърляш кал върху един от най-видните хора на града, обществен човек като мене, човек, който ти даде службата, без да я заслужаваш. Ти се обърна и ухапа ръката, която те хранеше. Но да знаеш, бога ми, ще се разкайваш за това.

— Това аз сам най-добре ще преценя — каза Дейвид накъсо и тръгна да си върви.

— Чакай малко — кресна Рамедж. — Още не съм свършил. Винаги съм те смятал за подстрекател, както баща ти преди тебе. Ти не си нищо друго, освен един мръсен, проклет социалист. Нямаме нужда от такова учение, като твоето, в нашите училища. Ще ти дадат пътя.

Мълчание. Дейвид изгледа Рамедж.

— Вие не можете да ме уволните.

— Охо, не мога ли? Не мога ли? — Ликуване прозвуча в злобния смях на Рамедж. — Тогава мога да ти кажа, че снощи свикахме събрание на училищното настоятелство да се занимаем с твоето поведение, и решихме единодушно да искаме твоята оставка.

— Какво?

— Никакво какво! Ще получиш предупреждение от Стротър още днес.

Дейвид продължи пътя си по Лам стрийт с клюмнала глава, с очи сведени надолу, към паважа. Той си влезе вкъщи, отиде в кухнята и се залови по навик да си свари малко чай. Джени беше в Тайнкасъл, при майка си; Дейвид я изпрати там през последната седмица, да я отърве от тревогите около съдебната анкета.

Значи тъй, ще се опитат да го изгонят от училище. Той изведнъж разбра, че всяка една от думите на Рамедж е вярна. Той може, разбира се, да се бори, да апелира решението им пред Сдружението на учителите от Северна Англия. Но каква полза може да има?

В шест без четвърт Дейвид излезе от къщи без цел. Долу по улицата той чу някакво раздвижване и като погледна, видя две момчета да тичат с всички сили надолу по хълма с развети от вятъра коси. Дейвид се спря и си купи един вестник. Всички слухове и прикрити страхове изтласкани на заден план от съдебната анкета, изведнъж блеснаха на първо място в неговия ум. По цялата ширина на първа страница, най-отгоре пред очите му изпъкна заглавието:

Английският ултиматум изтича в полунощ

Беше към пет часа и макар още светло навън улиците бяха тихи, когато Дейвид се върна по Лам стрийт и се прибра у дома. В тясното преддверие той се спря и хвърли поглед върху малката табличка — Джени в своето винаги живо чувство за етикеция, поставяше върху нея неговата поща. Върху табличката имаше едно писмо. Дейвид го взе и мрачното му лице се разведри.

Той отиде в кухнята, седна там край огъня и започна да се събува; с една ръка развързваше връзките на обувките си, същевременно четеше писмото в другата.