Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Все пак, тя схващаше смътно, че болезнено терзание изгаря неговата душа. Улови ръката му и започна да я гали, после каза нежно:

— Даже и така да е, Артур, не виждаш ли, че е най-добре да го забравиш? Толкова много време мина вече. И то само стотина души. Какво представляват те в сравнение с хилядите и хиляди храбри момчета, избивани във войната?

— Няма никаква разлика — каза той и я помилва по челото.

— Войниците на фронта ги избиват също тъй, както и мъжете в мината — безцелно, ужасно. Катастрофата и войната са за мене едно и също нещо. Те за мене се сляха в едно ужасно масово клане.

Хети взе положението в свои ръце.

— Много се радвам, Артур, че ми каза — каза тя живо. — Ти си се тревожил до разболяване, и то за нищо. Аз виждах напоследък, че си станал някак особен, но никак не ми минаваше през ум каква може да е причината. Аз си мислех… по-право, не знаех какво да си мисля.

Той я изгледа мрачно.

— Какво си мислеше ти?

— О — тя се поколеба, — аз си мислех, че ти може би… че не желаеш да отидеш на война.

— Действително, не желая — каза той.

— Но аз исках да кажа, драги Артур — може би те е страх да отидеш.

— Може да ме е и страх — каза той глухо. — Може да съм страхлив, без да го осъзнавам.

— Глупости — каза тя решително и помилва ръката му. — Ти си разстроил нервите си ужасно. И най-храбрите хора могат да развият такава невроза, дори депресия. Слушай сега какво ще ти кажа, моето мило глупавичко момченце. Помниш ли, Артур, оня път, когато ти искаше в Тайнкасъл да се сгодим, а пък аз ти казах, че и двамата сме още много млади?

— Да — каза той бавно. — Спомням си тоя ден. Няма да го забравя тъй скоро.

Тя вдигна към него своите очи с черни зеници и замилва ръката му.

— О… ако ти си във войската, мили Артур, положението ще бъде съвсем друго.

Артур стисна зъби. Най-после дойде… дойде това, от което най-много се бе страхувал… беше дошло под отвратителния предлог за нежност.

Тя се доближи до него и прошепна:

— Ти знаеш, че те обичам, Артур. Още от малка. Защо да не постъпиш в армията и сложим край на всички тия глупави недоразумения. Ти ще бъдеш много по-щастлив в армията, сигурна съм. И двамата ще бъдем много по-щастливи. Ще прекараме великолепно.

Артур продължаваше да мълчи, но когато тя вдигна лицето си, леко зачервено, с неговите гладки руси коси, спуснати тъй миловидно около него, той отговори сухо:

— Не се съмнявам, че ще бъде великолепно. За нещастие аз реших да не постъпвам в армията.

— Ах, не, Артур! — извика тя. — Не мога да повярвам.

— Точно тъй е.

Първото въздействие от неговите думи върху нея беше отчаяние. Тя каза бързо:

— Но, слушай, Артур. Моля те, изслушай ме. Ти няма да имаш право да избираш. Няма да бъде тъй лесно, както си представяш. Ще прокарат в скоро време закон за събиране на набори. И аз не вярвам да те освободят от военна служба. Твоят баща ще трябва да се произнесе дали следва да бъдеш взет във войската.

— Баща ми да прави каквото си ще — отговори той с тих, но огорчен глас. — Виждам, че си говорила с него по моя въпрос.

— Ох, моля ти се — замоли се тя. — Направи го заради мене, моля те, моля те.

— Не мога — каза той с безпрекословна решителност.

Нейното лице пламна в огън от срам. Тогава тя каза със съвършено различен глас.

— Аз вярвам, ще разбереш, че за мене е ужасно… да бъда фактически сгодена за един мъж, щом той отказва да извърши единственото почтено нещо, което се иска от него.

— Съжалявам, Хети — каза той глухо, — но ти не виждаш ли…

— Мълчи — прекъсна го тя гневно, — никога досега не съм бивала така оскърбявана в живота си, никога! Невъзможно е… невъзможно е… Не може да продължи тъй, разбира се. Не мога вече да имам нищо общо с тебе.

— Добре — каза той едва чуто.

Сега нейното желание да го нарани стана почти тъй силно, както допреди малко желанието й да отстъпва пред него. Тя захапа устните си с ярост.

— Аз мога само едно заключение да си направя… който и да е на моето място, само едно заключение може да си направи. Ти се страхуваш, това си е. — Тя се спря за миг, после запрати думите право в лицето му. — Ти си един страхливец, отвратителен страхливец!

Върнаха се вкъщи, без да продумат нито дума повече. Той отвори пред нея входните врати, но щом влязоха вкъщи той се оттегли право в своята стая, а девойката остави в хола. Тя се обърна и влезе в трапезарията.

Барас седеше там самичък.

— Е, Хети — викна той. — Нещо ново?

По целия път до дома Хети бе изтраяла, но тоя добродушен израз в лицето на Барас изведнъж сломи нейните сили. Девойката избухна в плач.