Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Внезапно ключът щракна. Пазачът Колинс влезе, погледна към Артур и сви устни. После каза:

— Защо не си изял закуската?

Артур го изгледа тъпо.

— Не мога.

— Знаеш ли какво ще стане? — Колинс го изгледа с изблещени очи. — Ще те хранят насилствено, ако ти сам не си ядеш храната. Ще ти пъхнат един маркуч в гърлото и ще ти наливат с него супата в стомаха. Правил съм го и пак ще го правя.

— Съжалявам — каза Артур с очи, наведени към пода. — Ако я изям, ще повърна.

— Вземай паницата! — заповяда Колинс.

Артур се наведе и взе паницата. Пазачът Колинс го наблюдаваше какво прави. Още от начало той бе намразил Артур, като го видя такъв охранен, учен човек, облечен в скъпи дрехи. Но имаше и още една причина да го мрази. Колинс му обясни другата причина бавно:

— Гледах те какво правиш, Гевезанчо. Аз не обичам гевезета. Още като дойде тук и ми влезе в окото. Аз имам един син в окопите, разбираш ли? Ясно ли ти е!? Разбра ли защо ще трябва да изядеш тая закуска. Изяж си закуската, Гевезанчо!

Артур започна да яде бавно. Той изгълта половината от водния буламач, сетне каза с измъчен глас: „Не мога“. Още не довършил, повдигна му се, и той повърна върху обувките на пазача.

Колинс пожълтя като восък. Той си помисли, че Артур нарочно се опита да повърне върху неговите обувки. В яда си той забрави премерения си садизъм и, без да му мисли много, стовари един силен юмрук в лицето на Артур.

Артур побеля като вар. И облещи измъчените си очи срещу Колинс.

— Нямате право да ме удряте! — каза той и задиша с мъка. — Ще се оплача.

— Ще се оплачеш ли? — Пазачът Колинс се ухили злобно и дръпна горната си устна нагоре. — Тогава оплачи се и за ето това. — Той замахна с всичка сила и повали Артур с един юмрук на земята.

Артур падна върху циментовия под на килията и остана неподвижен. Пазачът Колинс избърса обувките си в палтото на Артур, после с все още свита нагоре горна устна, излезе от килията. Ключът щракна.

На 16 април 1917 година Стенли Милингтън се завърна в Тайнкасъл. Четири мъчителни седмици бе прекарала Лаура в Собридж, в Уорункшайр, където Стенли бе на лекуване в специалната болница за нервни болести, придобити във войната.

Джо отиде на гарата да посрещне Стенли, преизпълнен от най-добри чувства и приятелска обич, както между двама добри другари.

Но когато влакът спря на гарата и виждайки Стенли, усмивката на Джо угасна.

— Здравей, Стенли — извика той с потиснат възторг.

Стенли се остави Джо да се ръкува с него.

— Зарови ме един снаряд — каза той.

Джо хвърли поглед към лицето на Лаура. Жената отбягна неговия поглед, хвана Стенли под ръка и го поведе към изхода. На път към изхода от гарата Стенли пак каза на Джо поверително:

— Зарови ме един снаряд.

Качиха се в колата. По целия път от централната гара до Хилтоп Джо се надяваше, че Стенли няма вече да го каже.

Обаче Стенли пак го каза. За трети път Стенли каза:

— Зарови ме един снаряд.

С поглед встрани, макар и да правеше усилие да не гледа встрани, Джо каза:

— Така е, Стенли, заровил те е един снаряд.

Стенли не каза нищо. Той седна на края на задната седалка, като истукан. През цялото време погледът му беше втренчен напред, в далечината. Лицето му беше безкръвно, всичката му пълнота се бе стопила. Държеше се с две ръце за двете врати на колата. Мистър Стенли, нашия мистър Стенли се държеше здраво за колата.

Когато свърши обяда си, за да покаже, че не е забравил наставленията, Стенли пак каза на Джо:

— След като се нахраня, трябва да лежа; тъй ни учиха в болницата, освен другото. Като стана, трябва пък да плета.

Джо зина от изумление… „Не е смешно — помисли си той, — ох, бога ми, не е смешно.“ Със силно смутен глас той каза:

— Да плетеш?

Лаура направи едно болезнено движение, като да се намеси. Обаче мистър Стенли продължи да разправя. Той изглеждаше по-щастлив, когато обясняваше:

— Плетенето помага на мозъка ми. В болницата ме научиха да плета, след като ме зарови снарядът.

Джо бързо отмести очите си от лицето на Стенли. Тогава Стенли почти се разплака.

— Не мога — започна той да хленчи. — Не мога…

Лаура се намеси с глух глас и се наведе напред.

— Какво има, мили?

Лицето на Стенли започна да трепери под неговата скована маска.

— Не мога да сложа похлупака на кутията с горчица. — Той се опитваше да намести похлупака на горчицата, но не можеше. Стенли започна цял да се тресе, защото не можеше да похлупи кутията с горчица.