Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Ти не знаеш — каза Лаура с все същия глух глас. — Тя се ожени за него през януари. — Лаура се загледа в друга посока, но сложи ръка върху неговото рамо. — Всичко стана много набързо, когато му дадоха орден за храброст.

Артур лежа две седмици болен в къщата на Тод, без да може да стане от леглото. Лекарят, доведен от Лаура, даде едно твърде тревожно заключение — болестта може да е злокачествена анемия. По-скоро Лаура, отколкото д-р Доби, изправи Артур на крака. В нейните грижи към него имаше нещо рядко, някаква пламенна всеотдайност. Може би това за нея да е представлявало едно изкупление: може да се е заловила за тоя случай както давещият се лови за сламка, в нейното пламенно желание да докаже, че и тя в своята душа носи нещо добро. По тая причина всяка стъпка на Артур към оздравяване и всяка негова думичка на признателност я караха да се чувства щастлива. Докато лекуваше неговите рани, тя лекуваше и своята собствена.

Щом силите на Артур се възвърнаха, той можа да се замисли за баща си, за Слискейл, за връщане у дома. „Ще трябва да се завърне — замисли се той, — неговото мъжество му го налага.“ Макар и да беше свенлив и да имаше навик да отлага, в действията му имаше и една сериозна напрегнатост; това му придаваше сила. Освен това, затворът го бе калил; той се чувстваше оскърбен, съзнаваше, че спрямо него е извършена неправда, и това го тласкаше към действие.

Една вечер към края на третата седмица, той и Лаура играеха безик, както често правеха след вечеря. Артур прибра по едно време своите карти и каза без предупреждение:

— Трябва скоро да се върна в Слискейл, Лаура.

Нищо друго не бе казано след това, но щом като бе обявил веднъж своето намерение, Артур изпадна в изкушението да отлага датата на своето завръщане. Но сутринта на 16 май, когато слезе на закуска, една хроника в „Куриер“ му обърна вниманието — само шест реда, загубени сред куп сензационни военни известия. Но за Артур тая мъничка хроника изглеждаше твърде важна. Той седна с очи, впити в тия шест редчета.

— Какво има? — запита Лаура щом забеляза неговото развълнувано лице.

Последва мълчание, после Артур каза:

— Пробили новия път до „Парадайс“. Преди три дни излезли на старите галерии. Намерили труповете на десет мъже; утре ще бъде направен огледът.

Цялата сила на катастрофата отново изпъкна пред очите му като вълна, оттеглила се, само за да се върне с още по-голяма сила. Неговият мозък се сви под натиска на новото чувство.

Младежът каза бавно, с очи втренчени във вестника:

— Даже довели някои от роднините им от Франция… да установят самоличността на жертвите. Трябва и аз да се върна. Ще отида днес… тая сутрин.

Местният влак в десет и петнадесет беше почти празен и Артур пътува сам в едно третокласно купе. В единадесет и половина той слезе на перона в Слискейл. И друг един пътник тъкмо в тоя момент слизаше от последния вагон на влака; когато и двамата се запътиха към изхода на гарата, да предадат билетите си, Артур видя, че тоя пътник е Дейвид Фенуик.

Дейвид веднага позна Артур, но не се издаде, нито направи опит да го отбегне. Те се срещнаха и минаха заедно през тесния изход към улицата.

— Сигурно си дошъл от фронта за огледа — каза Артур тихо. Той чувстваше, че трябва да заговори.

Дейвид кимна мълчаливо и закрачи по Фрийхолд стрийт със своята избеляла униформа. Артур тръгна редом с него. Слаб дъжд откъм морето ги пресрещна на ъгъла. Двамата заедно започнаха да се изкачват по Каупен стрийт.

Артур хвърли един бърз поглед крадешком към Дейвид, смутен от неговото мълчание и от строгата сериозност на лицето му. Но Дейвид веднага заговори, като си наложи да бъде спокоен и естествен:

— Нямаше ме два дни — каза той спокойно. — Жена ми живее в Тайнкасъл, при родителите си. И малкото ми момченце е там.

— Да — прошепна Артур. Той разбра сега защо Дейвид е дошъл с тоя влак, но не можа да намери какво повече да каже.

Отново се възцари мълчание, докато стигнат до Инкерман Терас. Там пред тяхната стара къща Дейвид изведнъж се спря и като потисна скритото озлобение в гласа си, каза:

— Ела за една минутка, ще дойдеш, нали? Имам нещо да ти покажа.

Овладян от някакво непознато вълнение, напрегнато и неудържимо, Артур последва Дейвид по разрушение паваж, и влязоха в №23. Влязоха в стаята откъм пътя. Завесите бяха спуснати, обаче в слабата светлина Артур можа да различи два ковчега, поставени върху дъски, насред стаята. С тежки стъпки той се отправи към първия ковчег и срещна мъртвите очи на Роберт Фенуик.