Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Зает си с печелене на войната, нали, татко? Това ли искаш да кажеш?

— Най-сетне, не съм в затвора! — изкряска Барас.

— Недей да си толкова уверен. — Думите на Артур бяха изказани със задъхване. — Струва ми се, че може скоро да отидеш там. Аз не желая вече да лежа заради тебе в затвора.

Барас прекъсна бързото си крачене. Устата му зина и остана отворена.

— Това пък какво е? — викна той с най-голямо изумление. — Да не си полудял?

— Не — отговори Артур разпалено. — Не съм, но трябваше да полудея.

— Какво?… — каза бащата с пламнало лице.

— Слушай, тате — каза Артур разпалено. — Аз знам вече всичко по катастрофата. Роберт Фенуик написал едно писмо, преди да умре. Писмото сега е в мене. Аз зная, че ти си виновен за нещастието.

Барас се сепна. Внезапен страх го обзе. За пръв път в очите му се съзря чувство на вина.

— Лъжа е. Аз го отричам абсолютно.

— Ти може да го отричаш, обаче аз намерих плановете на стария „Нептун“.

Лицето на Барас се зачерви цялото от нахлулата в него кръв; жилите на врата му се издуха. Той се олюля за един миг и се облегна на масата сред хола. От устата му се чу само:

— Ти си луд. Ти си изгубил ума си. Не желая да те слушам.

— Трябваше да унищожиш плана, тате.

Барас изведнъж изгуби самообладание и изкрещя:

— Какво знаеш ти за плана? Защо да е трябвало да унищожа каквото и да е? Аз не съм престъпник. Аз действах за добро. Не желая да ме тревожат сега с тая работа. Всичко вече е свършено. Война се води. Имам среща в два часа… събрание. — Барас се хвана за перилата задъхан, със смутено, зачервено лице и се опита да избута Артур встрани.

Артур не се мръдна от мястото си.

— Тогава иди на твоето събрание. Обаче аз знам, че ти си убил тия хора. И аз ще се погрижа те да получат справедливост.

С все същия си задъхан, смутен глас, Барас продължи:

— Аз имам да плащам надници. Аз съм длъжен да разработя мината. Аз трябва да поемам рискове също като тях. Всички сме хора. Всички правим грешки. Аз действах за добро. Всичко е вече окончателно свършено. Те не могат да подновят анкетата. Сега трябва да обядвам и да отида на събрание в два часа.

На Артур му стана отвратително. Този човек е неговият баща, той го бе обичал. Гласът му тоя път прозвуча съвършено безличен и безчувствен:

— В такъв случай аз ще предам плана, където трябва. Ти не можеш да имаш нищо против.

Барас стисна челото си с две ръце, като че ли искаше да спре биенето на кръвта си.

— Аз не мога да разбера какви ми ги приказваш — изпъшка той с пълна непоследователност. — Ти забравяш, че имам събрание. Важно събрание. Трябва да се измия, да обядвам. В два часа… — Той загледа Артур с изумен детински поглед и се изкачи с няколко бързи стъпки по стълбите.

Артур остана прав в хола, с мрачно лице и набръчкано чело. Чувстваше се унил, отчаян. Беше дошъл готов за борба, за отчаяна борба, да се прояви, да иска правда. А то никакво сражение, никаква борба, никаква правда. Сега вече никога няма да има правда. Той няма да изпрати плановете. Твърде жалка е тая останка от някогашния мъж, от неговия баща. Притиснат в перилата, той се чувстваше смазан от лицемерието и безпощадността на живота. Артур въздъхна дълбоко… въздишка, изтръгната из дълбочините на душата му.

Горе се чуваха стъпките на баща му — бързи и нервни движения, тежки стъпки. Чу се шум от разливане на вода. После, когато се накани да излезе, Артур чу тъп шум от тежко падане.

Артур се обърна и се заослушва. Никакъв друг звук, пълна тишина. Той изтича на горния етаж; и леля Кари също се бе затичала. Изтичаха до вратата на банята, заблъскаха по нея. Никакъв отговор. Леля Кари нададе страшен писък, сетне Артур се засили, тръшна се с всички сили във вратата и я изкърти.

Ричард Барас лежеше на пода. Лицето му беше покрито със сапунена пяна; ръката му все още стискаше сапунчето за бръснене. Той беше в съзнание, дишаше дълбоко. Сърдечен удар.

В събота, 17 декември, шест часа вечерта, славният мир отбеляза края на войната и върна Дейвид отново в родния му град. В същия миг, когато влакът навлезе в централната гара на Тайнкасъл, Дейвид скочи на перона, развълнуван от очакването да види Джени и техния син — Роберт.

Бебчето бе кръстено на името на баща му, убит в катастрофата в мина „Нептун“.

Само едно лице го приветства на перона — Сали, по-малката сестра на Джени. Той си я спомняше като ученичка. Сега имаше вид на израснала, но странно разстроена млада жена.