Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Но аз няма да мога… — замоли се тя и заигра по стар навик с краищата на неговото палто. — Но може ли да остана още известно време на работа, Дейвид. Толкова хубави пари изкарвам?

Устните на мъжа се свиха, веждите му се смръщиха:

— Джени, мила — каза той тихо, — ние трябва да се разберем веднъж завинаги…

— О, нали се разбираме, Дейвид — прошепна тя. Гласът й внезапно отслабна; тя отново притисна лицето си в неговото палто. — Ти нали знаеш колко много те обичам!

— И аз те обичам, Джени — каза той бавно. — И тъй, утре прибираме багажа си и заминаваме за Слискейл, в нашата къща.

— Добре, Дейвид.

Дейвид впи поглед право пред себе си, загледан в бъдещето.

— Тоя път ни предстои истинска работа. Хари Нъджент ми е приятел. Започвам да работя във Федерацията и ще участвам в заседанията на общинския съвет! Ако успея…

Джени не можа да разколебае неговото решение. На следната сутрин тя потегли с влака в девет и четиридесет и пет за Слискейл, за тяхната стара къща, а Дейвид в това време отиде да се срещне с Хедън от Федерацията.

Бюрото на Федерацията се намираше на Ръд стрийт, съвсем близо до самата централна гара; две скромни стаи. Във външната стая един мъж с посивели коси и синкава кожа на лицето и ръцете, както на всички въглекопачи, беше седнал пред един голям шкаф и подреждаше някакви картони. На вратата на малката вътрешна стая пишеше: „Вход забранен“.

На пода нямаше никакъв линолеум, никакъв килим, само голи, мръсни дъски. И по стените нямаше нищо друго, освен две таблици, една карта на околията и един надпис: „Не плюйте по пода“.

Когато Том Хедън излезе от вътрешната стая, той извади късата си лула от устата и макар да се бе запътил да се изплюе в празното огнище, той тутакси доказа, че надписът да не се плюе по пода се отнася само за външни хора.

— Значи вие сте Фенуик — каза той. — Помня ви отпреди войната, виждах ви през време на анкетата. Помня и баща ви. — Хедън се ръкува набързо и отклони с ръка препоръчителното писмо от Нъджент. — Хари Нъджент ми писа лично — добави той кисело. — Не ми го давайте, освен ако има пари в него.

Влязоха в малката стая. Разговаряха. „Вярно е, — каза Хедън, — изгубил своя чиновник във войната… взели го във войската, когато излязъл законът за задължителната военна повинност, убили го в едно сражение в гората Сампрьо. Хедън ще направи опит с Дейвид, за да услужи на Хари Нъджент. Сега зависи от Дейвид… той трябва да се залови живо за работа, ще се занимава с оплакванията, членските вноски и кореспонденцията. Освен това, заплатата е само тридесет и пет шилинга на седмица.“

— Трябва да се запознаете с моя начин на работа — изсумтя Хедън.

— Започнете тогава в понеделник — добави той и завърши разговора с една ужасна шега: — Хайде, тръгвайте! Не оставяйте автомобила си да ви чака много-много отвън, че може шофьорът да си подаде оставката.

Дейвид взе поредния влак за Слискейл и във влака обмисли обстойно и сериозно своя план за работа. Първата стъпка отбелязана в неговия план, беше вече направена.

Тая първа стъпка не беше бляскава, само едно тихо и скромно начало. Тя не може да се оправдае с нищо друго, освен с необходимостта — не необходимост за пари, а необходимост в името на една идея, на една цел. Неговата цел беше ясно определена. Той бе решил в душата си да не се задоволява с никакви полумерки — всичко или нищо.

Вечерта на 2 ноември новият общински съвет на Слискейл се събра на заседание. Дейвид беше изместил бакалина Мърчисън с едно мнозинство от четиридесет и седем гласа и сега дойде на заседанието, обзет от любопитство и нетърпение.

Рамедж зае председателското място. Другите членове на съвета бяха Хари Огъл, един въглекопач от „Нептун“, Реверънд Икон Лоу от църквата на Бетел стрийт, главният учител Стротър, тапицерът Бейтс, Коноли от дружеството за светилен газ и секретарят Рътър. Преди да започне заседанието, Рамедж, Бейтс и Коноли си размениха шумни поздрави в преддверието: чуваше се шумен смях, потупване по гърба и весели закачки. В това време Реверънд Лоу, застанал малко встрани от тия безсолни шеги, се държеше с внимание към Коноли и с раболепие към Рамедж. Никой не обърна внимание на Дейвид и Хари Огъл. Но когато те влязоха в заседателната зала, Рамедж изгледа Дейвид сурово.

— Съжалявам, че нашият стар приятел Мърчисън не е с нас — забеляза той със своя силен, шумен глас. — Не ми се вижда много уместно чужд човек да се завира тук.