Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

Трупът на Роберт бе престоял под земята четири години. Лицето му беше напълно изпито, само една кожа беше останала, прилепнала плътно върху косите. Артур закри очите си.

Дейвид заговори отново, все още с усилие, за да прикрие озлоблението в гласа си.

— Намерих това нещо — каза той — върху трупа на баща си. Никой друг не го е виждал.

Артур бавно свали ръка. Той впи очи в листа в ръцете на Дейвид, сетне с внезапно движение го взе от него, поднесе го към очите си. Листът беше писмото на Роберт. Артур го прочете и за един миг му се стори, че ще се строполи мъртъв на земята.

— Какво виждаш — каза Дейвид със странно пресилен глас, — това писмо най-после изяснява всичко.

Артур продължаваше да се взира в писмото. Лицето му бе станало мъртвешко сиво; той имаше вид, като че ли ще падне.

— Нямам намерение да го представям никъде — каза Дейвид с безпрекословен тон. — Смятам, че ти имаш право да знаеш това.

Артур откъсна погледа си от листа и погледна в далечината, през Дейвид. После, с прегракнал глас, Артур каза:

— Можеш да ми оставиш това писмо. Аз ще съобщя за него на баща си.

Артур седеше сам в кабинета на баща си. Барас го нямаше вкъщи; очакваха го да се завърне едва за обяд.

Точно в средата на стаята се намираше работната маса на баща му, солидна писалищна маса от махагоново дърво, с украсени с резба ръбове, с тежки бронзови дръжки и ключалки. Ненавист изгаряше лицето на Артур, докато разглеждаше тая работна маса. Той я виждаше пред себе си — грамадна и солидна, напоена с кръвта на Барас, един омразен на Артур човек, символ на всичко онова, което разруши неговия живот.

С рязко движение Артур взе машата от огнището и се запъти към масата. С един съзнателен замах той строши ключалката на най-горното чекмедже и претърси съдържанието му. После направи същото с ключалката на второто чекмедже, третото, четвъртото, цялата маса.

Артур изтегли друго чекмедже. Той беше напълно убеден, че плановете на стария „Нептун“ трябва да бъдат някъде в тая маса. Той познаваше баща си — човек като него никога нищо не унищожаваше, нито документ, нито писмо. Щом последните думи, надраскани от Роберт Фенуик преди смъртта му, не са лъжа, тогава планът съществува; и тоя план трябва да се намира в тая маса!

Едно след друго всички чекмеджета се намериха на пода. В най-долното чекмедже Артур се натъкна на един свитък от тънка пергаментова хартия, много зацапана и непотребна на вид. Съвършено непотребна на вид. Силен вик се изтръгна от устата на Артур. Пребледнял, той разпъна плана, коленичи и го заразглежда на пода.

Планът показваше много ясно положението на старите галерии — те се простираха успоредно на Дайк в долния му край и се доближаваха на едно място на половин метър до Дайк. Артур се наведе да се взре по-отблизо със своите отслабнали от затвора очи. Той съгледа по плана и някакви стари бележки и пресмятания, направени с почерка на баща му — неговата последна проверка, върха на беззаконието.

Артур се овладя с голямо усилие, прибра плана, обърна се и слезе долу. В хола той застана да чака, с очи към пътната врата.

От време на време той поглеждаше към стенния часовник и се заслушваше с трескаво нетърпение в неумолимия ритъм на отлитащите секунди. Най-сетне Артур подскочи.

В един без двадесет и пет колата се завърна от гарата и на тротоара се чу звук от бързи стъпки; вратата се отвори и баща му влезе в хола. Последва мълчание. Очите на Артур се срещнаха с очите на баща му.

— Значи си се върнал — каза тогава Барас. — Неочаквано щастие.

Артур не каза нищо. Той проследи с очи как баща му отиде до масата и сложи книжата си заедно с няколко дребни пакета. Барас започна да нарежда нещата си по масата и продължи:

— Ти знаеш, разбира се, че войната още продължава. Моето становище не се е променило. Ти знаеш, че аз не искам безделници вкъщи.

Артур каза с глух глас:

— Аз не съм ходил да безделнича. Бях в затвора.

Барас изкрещя и се залови да размества напред-назад нещата по масата.

— Ти сам пожела да отидеш там, нали? И ако не промениш становището си, подлежиш на нова присъда. Разбираш го това, нали?

Артур отговори:

— Много неща разбрах аз. Затворът е добро място за разбиране на живота.

Барас започна да крачи насам-натам из стаята.

— Имам среща за следобед — отсече той. — Имам две заседания довечера. Днешният ми ден е извънредно зает. Аз действително нямам време за губене с теб, извънредно много съм зает.