Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Здравей, Сали! Къде е цялото семейство? — усмихна се Дейвид.

Под влиянието на неговото сърдечно приветствие и тя се усмихна, но с голямо усилие. Сали каза:

— Исках да говоря с тебе, Дейвид.

— Добре, добре, но не може ли да говорим като стигнем у вас?

— Не е удобно — промълви тя.

— Каквото и да е, сигурно търпи отлагане, нали? — каза Дейвид, все още щастлив. — Знаеш ли, цели девет месеца минаха от последния ми отпуск? Умирам да видя Джени и бебчето. Как е малкият… Роберт, момчето ми?

Сали отново вдигна очи, черните си очи, с внезапна решителност.

— Дейвид, Джени съвсем не беше виновна.

— Какво?…

— Причината не е защото тя работеше във военната работилница или нещо подобно. — Тя се спря. — Ти знаеш, бебето въобще не беше твърде силно. Дейвид, искам да разбереш, че грешката не е в Джени.

Той не можа да каже нито дума. Разбра, че макар да бе очаквал с такова нетърпение да види малкият Роберт, няма вече да го види.

Когато тя му заразправя с глух глас как е станало — Роберт заболял през август от възпаление на червата, само два дни лежал, Джени просто не смеела да му съобщи… той я изслуша безмълвно, само стискаше зъби.

— Няма да й се караш, нали? — замисли се тя. — Джени ме помоли…

— Не, нищо няма да й кажа. — Те излязоха от гарата и тръгнаха по Скотсууд Род. Пред №117 Сали се спря.

— Няма да вляза сега, Дейвид. Имам друга работа.

Дейвид си наложи едно по-малко мрачно изражение на лицето и влезе вкъщи.

Джени беше сама в дневната, сгушена върху старата кушетка, по чорапи; съвършено отчаяна, тя машинално милваше пръстите на краката си, обути в копринени чорапи. Тази тъй позната гледка засегна мили спомени в душата на Дейвид. Още на вратата той извика:

— Джени!

Тя погледна нагоре с отворена уста и миг след това протегна към него развълнувана и двете си ръце.

— О, Дейвид — извика тя. — Най-сетне!

Дейвид бавно отиде при нея. С трескаво движение, сякаш в припадък, Джени го прегърна с две ръце, зарови лице в неговото палто и се разрида.

— Не ме гледай тъй, Дейвид, ох, не ми се сърди, Дейвид, миличък. Нищо не можех да направя, действително нищо не можех да направя. То си припкаше из къщи, горкото ми пиленце; аз отивах на работа, не ми мина през ум да повикам доктор, сетне сладичкото му личице изведнъж повехна, не можеше вече да ме познава и тогава… ох, Дейвид, колко страдах, когато ангелите го взеха, ох, мили, ох, мили ми Дейвид…

В мъчителни ридания, Джени започна да му обяснява преживяните от нея мъки и несъзнателно разкри подробностите по смъртта на нежеланото от нея дете. Той я слушаше с неподвижно лице, безмълвно. После тя изведнъж писна:

— Сърцето ми щеше да се скъса, ако не беше се върнал, Дейвид. Ох, толкова хубаво е! Ти не знаеш как… ох, миличък, ох, миличък… толкова месеци… нали разбираш, Дейвид, моля ти се… не, никак не съм виновна. Нямам сили да понасям мъката си, толкова страдах! — Джени преглътна с усилие. — Но сега е добре, щом ти се върна… храброто ми мъжленце се върна от войната. Ох, не можех да спя, не можех да ям…

Дейвид я утеши, доколкото можа. После както тя ридаеше на кушетката, както описваше мъките си, страданията си по смъртта на Роберт, с какво мъчително нетърпение очаквала завръщането на Дейвид… по едно време една възглавница се плъзна по пода и разкри една голяма кутия с шоколад, наполовина изпразнена и едно илюстровано списание с леко съдържание. Без да прекъсва да я успокоява, той полека постави възглавницата на мястото й.

Тя най-после вдигна глава и се усмихна през сълзи.

— Ти се радваш, че се върна, нали? Кажи, че се радваш, Дейвид?

— Да, чудесно е да се върне човек, Джени. — Той се спря. — Войната се свърши, ние ще се заловим сега веднага за работа, ще започнем отново. Хари Нъджент ми даде писмо до Хедън, от бюрото на Миньорската федерация в Тайнкасъл. Там почти сигурно ще има за мене работа. — В равнодушния му досега глас прозвуча пламенно нетърпение. — Там ще бъде най-сетне. То ще бъде най-после истинска работа.

— Но, Дейвид…

— О, знам, парите ще бъдат малко — прекъсна я той. — Две лири на седмица, ако имам щастие. Но те ще ни стигат да свързваме двата края. Ти ще тръгнеш утре за Слискейл, мила Джени, ще подредиш къщата, пък аз през това време ще уредя работата с Хедън.

— Но, Дейвид — обади се тя пак отчаяно. — Две лири седмично, а пък аз… аз печелих по четири.

Той я изгледа продължително.

— Парите нямат никакво значение, Джени. Аз не съм гладен за пари. Този път борбата е безпощадна…