Арчибалд Кронин - Звездите светят отгоре

— Искам да си отида вкъщи. — Гласът му стана много особен. Стенли започна да се дърпа изплашено назад.

„Боже мой — помисли Джо, — ето, пак го хвана.“ Той улови Стенли за ръката и се опита да го преведе покрай снаряда, обаче Стенли не можа да мине покрай снаряда. Кожата по челото му започна да се гърчи, в неговите очи изведнъж се появи всичкият страх, потискан досега. Той се задъха:

— Остави ме да си вървя. Искам да се върна вкъщи.

— Няма нищо, мистър Стенли — каза Джо. — Бъдете спокоен, нищо няма. Снарядът няма да ви ухапе, той даже не е напълнен. Бъдете разумни, Стенли.

Обаче Стенли не можеше да бъде разумен. Всичкият бляскав разум на Стенли беше прогонен от него от един такъв снаряд във Франция. Цялото лице на Стенли започна да се гърчи, да се гърчи бързо; страхът в очите му представляваше страшна гледка.

— Трябва да се връщам вкъщи. — Стенли вече почти нямаше сили да издума тия думи. Под привидната мъртвешка маска на лицето му се четяха невероятни душевни терзания и възбуда. — Аз бях заровен от един снаряд. После лежах в една болница!

На 24 април 1918 година наказанието на Артур изтече, и в 9 часа сутринта на тая дата, облечен пак в своите собствени дрехи, той излезе от затвора.

На последната трамвайна спирка Артур взе трамвая за Тайнкасъл и в трамвая се замисли, с поглед забит в пода. Докато се намираше в затвора, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за външния свят. Сега, на свобода, той не можеше да мисли за нищо друго, освен за затвора. Сбогуването с директора и със свещеника на затвора все още кънтеше в ушите му: „Вярвам, че това ви е направило мъж“.

В Тайнкасъл Артур се разходи безцелно — без да намери сили да позвъни на пътната врата на Тод, без да смее да вземе влака за Слискейл и да се завърне у дома.

Към три часа следобед неговата слабост отново го обзе и той се принуди да седне. Артур се запъти към Таун Мур, в края на Колидж Роу и се отправи към една от пейките под липите. Когато прекосяваше улицата и едва влачеше краката си, Артур насмалко щеше да се сблъска в Лаура Милингтън.

— О, Артур! — викна тя изумена от изненада.

Неговите очи останаха наведени надолу.

— Да, аз съм — прошепна той с мъка.

Тя го загледа изпитателно. Изражението на лицето й се измени, тя остана поразена от мъката, изписана по лицето му.

— Ходи ли да се видиш с баща ми?

Той поклати безмълвно глава, с очи, все още встрани. Неговото безнадеждно положение я прободе отново като с нож. Дълбоко трогната, тя се приближи до него и го хвана под ръка.

— Ти трябва да дойдеш у нас — каза тя. — Аз отивам там. Ти имаш вид на болен.

— Не — промълви той и се задърпа назад като дете, — те не ме искат.

— Не, не, ти трябва да дойдеш — настоя тя.

И също като дете той отстъпи и се остави тя да го поведе към къщи. Артур чувстваше с ужас в душата си, че всеки миг може да се разплаче.

Тя извади един ключ от чантата си, отключи вратата и те влязоха във вътрешната дневна стая, тъй добре известна на Артур. Когато видя обръснатата му глава, Лаура не можа да сдържи своя вик на съжаление. Тя го улови за раменете и го накара да седне на един стол до огъня. После, без да казва нищо на Мини, слугинята, тя сама донесе един поднос с чай и топли препечени хлебчета с масло. Лаура го следеше със загриженост, докато той изпи чая и изяде две от хлебчетата.

— Изяж ги всичките — каза тя нежно.

Той се подчини. Неговото вътрешно чувство му подсказа, че нито Хети, нито баща й са вкъщи. Той вдигна глава и за пръв път погледна Лаура в очите.

— Да не се е случило нещо, Лаура? Защо си сама тука? — запита той.

Тоя път дълбоко, болезнено чувство се показа в нейните очи.

— Нищо не се е случило. — Тя се наведе и разбърка огъня. — Тая седмица живея при баща си. Изнасяме багажа от къщата ни в Хилтоп.

— Изнасяте багажа ли?

Тя кимна, сетне добави тихо:

— Стенли отиде в Борнмаут, в един почивен дом. Ти сигурно не знаеш, че той бе заровен от един снаряд на фронта. Аз ще отида при него, когато си свърша тука работата.

Артур я погледна безнадеждно; неговият мозък отказа да работи. После, пред страха, че тя може сега да иска той да си отиде, Артур каза:

— Сега и без това съм дошъл, мисля… мисля, може да почакам да се видя с Хети.

— Хети я няма вече тука — каза Лаура.

— Как?

— Няма я — поклати тя глава. — Хети живее сега долу, във Фарнбър, знаеш ли… — Кратко мълчание. — Знаеш ли, Артур, там живее сега Дик Първс.

— Но как?… — Гласът му прегракна, нещо се скъса в сърцето му.