Христо Пощаков - Силата на еволюцията

Ханибал Коган беше от тези екцентрични учени, които често минаваха за смахнати, но това не му пречеше да е гениален. Той бе затворен в себе си, среден на ръст, слаб и пъргав за възрастта си човек, чиято останала външност беше типична, за така наречените „кабинетни плъхове“. С интелигентен, започнал да олисява череп, със старомодни очила, зад които надничаха невинни по детски сини очи; с тесен орлов нос и изпъкнали скули, които често се зачервяваха от напрегнатите мисли, витаещи в умната му глава. Ханибал имаше строго установени навици. Всяка сутрин, след като се обръснеше и закусеше, той обличаше любимия си старомоден костюм, украсяваше синята си риза с червена връзка на бели точици и в точно определено време се запътваше към едно от двете си работни места.

Жена му Мира, бе пълна негова противоположност. Пухкава и доста по-млада, с изрусени коси и винаги модно облечена, с придобита страст към алкохолните напитки и холовизионните „сапунени опери“, но иначе добра и вятърничава. Въпреки фрапиращата разлика в характерите им, в нейно лице, Ханибал бе намерил идеалната си половинка. Докато той се затваряше в кабинета си, обкръжен от апаратура и компютри, или майстореше нещо в бившата конюшня в задния двор, сега превърната в изпитателна лаборатория, Мира обикаляше приятелките си, разменяше клюки, пийваше си добре и след като се върнеше, обикновено се лепваше към холовизора. Взаимната свобода на двамата ги караше да се чувстват почти щастливи и да забравят липсата на деца, което при възприетият им начин на живот, донякъде ги устройваше.

Домакинство на дома им се ръководеше от Дела — масивна жена с безлична външност, но с невероятни готварски способности, които ги събираха на масата. Тогава се осъществяваше и краткото общуване на възрастната семейна двойка.

Преди двайсетина години, Ханибал бе получил добро наследство, което му позволи да напусне преподавателското място в университета и да се заеме с частни изследвания. Това го устройваше извънредно много, защото открай време той беше от „анархистите“ в науката и въпреки, че търсенията му се базираха върху общоприетото досега, никога не признаваше напълно теории и авторитети.

Кварталът, в който живееше семейство Коган, се смяташе за престижен. Съседите му бяха тихи и скучни хора с добри професии, които редовно подстригваха тревата в дворовете си, сменяха колите си през две три години, пращаха децата си в колежи и нямаха представа, че някъде съвсем близо до тях се извършва епохално откритие.

— С какво се занимаваме, все пак? — попита го един ден механикът с прякор Ганди, който помагаше на Ханибал в конструирането на Кълбото, което гордо се извисяваше в средата на бившата конюшня.

— Твърде сложно е да ти обясня — отвърна ученият на младия мъж, който се бе оказал незаменим помощник. — Това е практически модел на теорията на подобието, доразработена от мен. Ще служи за галактически пътешествия. Но ти няма да разпространяваш казаното от мен. Затова ти плащам добре, за да държиш устата си затворена.

„Наистина е смахнат — помисли механикът и хвана електрожена, за да завари поредният непонятен детайл. — Във вътрешността на Кълбото няма никакъв двигател, но всъщност какво ми влиза в работата?“

Самото Кълбо представляваше метална сфера с двойни стени и диаметър от около десет метра. По външната й повърхност бяха монтирани телекамери. Долната й част завършваше с четири масивни опори, завършващи с дебели пружини, а горната с люк, снабден с капак, през който свободно преминаваше човек. До него се стигаше по малка метална стълбичка. Под пода, който заемаше около една трета от вътрешността, вече бяха монтирани акумулаторни батерии, кондензатори, вакуум помпи, балони със сгъстен въздух и кислород, регенераторен блок за въглероден двуокис и непонятните, подобни един на друг детайли, които наподобяваха странни спирални дюзи, образуващи затворена верига. Централното подово пространство бе заето от дебел соленоид, чиито кабелни изводи излизаха извън непонятното съоръжение.

След няколко дни в задният двор започна строителството на голям трансформатор и земекопната машина започна да изрива кабелен канал, който щеше да стигне до градската токоразпределителна станция. Служителите от фирмата за енергоснабдяване бяха доста учудени от исканата мощност, но Ханибал Коган си плащаше и това беше достатъчно.